"Наричат ме Прокълнатия". Мъжът, чийто глас бе почти погълнат от бурята, бе облечен изцяло в черно, нещо като фантом с черен шлем на главата.
В книгата си "Виконт дьо Бражелон" Александър Дюма създава завладяващ образ на мъж с желязна маска, който по-късно вдъхновява множество филми и се утвърждава като една от най-мистериозните фигури в популярната култура. Дюма е вдъхновен от легенда, която се появява два века по-рано. Тя разказва за мистериозен затворник, който е прекарал десетилетия в различни затвори, докато стигне накрая до Бастилията.
Той бил под строго наблюдение и в пълна изолация, за да не може никой да чуе какво би могъл да каже. Забранено му било да произнася дори собственото си име. Въоръжената стража имала заповед да го убие, ако той реши да наруши забраните.
Въпреки всичко стражите показвали огромно уважение към затворника, като в негово присъствие стояли прави, с шапка в ръка. Затова Дюма стига до заключението, че това не е просто обикновен затворник, а един от висшестоящите аристократи във Франция. Според легендата и Дюма затворникът бил принуден да носи желязна маска, за да скрие своята самоличност. Защо е бил затворен, е било държавна тайна. След неговата смърт килията му трябвало да бъде тотално изчегъртана, а мизерните му мебели - унищожени, в случай че е написал името си на някое тайно място.
Мръсната семейна тайна
Друг писател, интересуващ се от легендата, бил Волтер, който внимателно проучил историята на затворника с желязната маска. Той открил, че мъжът не е просто легенда, а наистина е съществувал - живял е по времето на Луи XIV (управлявал 1643-1715) г., известен като Краля Слънце.
Волтер спекулира, че единствената причина някакъв неизвестен затворник да крие своето лице може да е, че то напомня много на самия крал. Затова стига до извода, че затворникът е таен брат близнак на Луи, който е хвърлен в тъмница, за да се гарантира сигурността на кралството. Точно тази теория вдъхновява и Дюма.
Историческите данни обаче доста се разминават с легендите и книгите. Писмата между крал Луи XIV, френския военен министър Франсоа дьо Лувоа и шефа на охраната на затворника Сен Марс показват, че мъжът с желязната маска е по-скоро затворник на име Есташ. При това той не е носел маска постоянно - това е измислица на Волтер, който пише, че долната част на маската е можело да бъде откачана, за да му позволява да се храни.
Няма никакви исторически доказателства за това. В действителност Есташ е бил принуден да носи маска, направена от черно кадифе - не от желязо, в късните години на своя живот, и то само ако някой външен човек можел да го види.
Теорията, че човекът с желязната маска се казва Есташ, е представена за първи път от Жул Лейр, френски адвокат историк, през 1890 г. Но тя е била отхвърлена от повечето историци, които не го смятали за достатъчно важна особа, за да бъде скрит от външния свят.
Кой всъщност е бил Есташ?
Историята му започва през юли 1669 г., когато Луи XIV издава заповед за ареста на мъж с това име, който бил заловен и заведен в крепостта Пинерол в италианските Алпи. Ужасното - често странно - отношение към него съвпада почти напълно с описанието на Дюма в романа му. Арестът му бил държан в дълбока тайна и неговата охрана - бивш сержант от мускетарите на име Сен Марс, трябвало да гарантира, че няма да бъде видян или чут от никого. Веднъж на ден Сен Марс оставял храна на пода в килията му. И ако Есташ се опитал да говори за нещо различно от най-преките му нужди, Сен Марс трябвало веднага да го убие.
Есташ обаче няма нищо общо с краля. Според Лувоа той бил "просто камериер". Във Франция през XVII век рангът на арестуваните бил уважаван дори в затвора. Като камериер Есташ бил с нисък статут и затова му били предоставени само най-основни неща за ползване - евтини дрехи, мизерни мебели...
За сравнение - другият затворник, пазен от Сен Марс - аристократът Никола Фуке, отвергнатият суперинтендант на финансите на Франция, получавал нов костюм всеки сезон. И докато Есташ трябвало сам да се грижи за себе си, Фуке имал на разположение куп камериери. Храната на Есташ едва стигала той да оцелее, докато Фуке се наслаждавал на най-големите деликатеси от френската кухня. Само по едно нещо двамата си приличали - Фуке бил също толкова строго пазен и му била забранена всякаква комуникация с външния свят, поне през първите години от неговото затворничество.
Според писмата Есташ бил принуден да играе ролята на камериер на Фуке. Да бъдеш камериер на затворник не била желана длъжност - трябвало да живееш с господаря си в затвора и да не контактуваш със семейството си, докато той е зад решетките. Фуке имал двама камериери, докато бил в затвора, но единият починал. След като не могъл да намери заместник, Сен Марс си спомнил, че Есташ бил описван като камериер, и с разрешението на Луи XIV и Лувоа го назначил за камериер на Фуке. С времето на Фуке му било разрешено да общува с други затворници и тогава Есташ трябвало да обслужва и тях.
Защо обаче е бил арестуван Есташ? Очевидно това е свързано с неговата дейност. Доказателства за нея се намират в писмо на Лувоа до Фуке, написано по заповед на краля. Лувоа пита бившия суперинтендант дали Есташ е казвал нещо за своя арест пред него или пред другия му камериер. В писмо на Луи до Лувоа Краля Слънце изразява своето недоволство от поведението на Есташ, макар да не уточнява с какво точно го е разгневил. Контекстът на ареста на Есташ обаче дава някои отговори.
Прислужници и шпиони
През лятото на 1669 г. между английския крал Чарлз II и френския крал Луи XIV се водели много важни и тайни преговори. Посредник била сестрата на Чарлз - Хенриета, дукеса на Орлеан, която била омъжена за брата на Луи - Филип. Чарлз и Хенриета използвали икономите си, за да си изпращат съобщения, но и икономите наемали хора, които да изпълнят мисията вместо тях.
Често Чарлз и Хенриета не знаели кои са истинските куриери. В едно от писмата до сестра си Чарлз отбелязва, че е "получил писмо от нея през италианец, чието име и занятие ти не знаеш, който ми предаде посланието в толкова тъмен коридор, че и да го видя, няма да го позная". Това, разбира се, не е Есташ, който не е италианец, но коментарът илюстрира атмосферата, която обграждала секретната кореспонденция в този чувствителен период.
Малко преди ареста на Есташ Лувоа и Мишел льо Телие, негов баща и предшественик като военен министър, били включени в тези преговори. Много е вероятно Есташ да е работил за някого от двамата или за Хенриета и така да е получил достъп до секретна и чувствителна информация. Това би обяснило гнева на Луи към Есташ, когото в писмото си нарича "негодник". Освен това Есташ бил арестуван край Дюнкерк - едно от главните пристанища, откъдето отпътували кораби към Англия.
Каквото и да е научил Есташ, очевидно е било достатъчно сериозно, за да бъде издадена заповед той да бъде хвърлен в затвора до края на живота си. След смъртта на Фуке той бил върнат отново в килията. Интересен е още един факт - тъй като се смята, че гардът на Есташ Ла Ривиер е научил неговата тайна, но не е докладвал за това, малко след смъртта на Фуке той не е освободен от своя пост, а бил арестуван и затворен в килията на Есташ. Там двамата прекарват няколко години заедно, преди да бъдат прехвърлени в друга крепост - Ексайл. Ла Ривиер умира седем години по-късно, оставяйки Есташ сам.
В затвора Есташ и Ла Ривиер "загубват" своята самоличност и имена. Гардовете ги наричат "джентълмените от по-високата кула" или "двете черни птици". По-късно Есташ ще бъде наричан в кореспонденцията "стария затворник". Когато Лувоа умира през 1691 г. и е заместен като военен министър от своя син, вече никой не помнел кой е Есташ и защо той е бил хвърлен в затвора.
Мъжът с кадифената маска
Въпреки това от него имало "полза". Сен Марс, който се ползвал с престиж като пазител на важен затворник като Фуке, сега нямало за кого да отговаря освен за Есташ - мъж с доста по-нисък социален статут. За да запази авторитета и статута си, Сен Марс преувеличил важността на Есташ, като разказвал на хората, че пази много таен затворник. Слуховете били, че това може да е Хенри Кромуел, синът на Оливър Кромуел, който изчезва по време на обсадата на Кандия.
Когато бил прехвърлен на о-в Света Маргарита край Кан, Сен Марс взел Есташ със себе си. Точно тогава покрива лицето му с маска - но не за да скрие кой е той, а кой НЕ Е. Но Есташ не носи маска в килията си. Нито пък Сен Марс е получавал заповеди никой да не вижда лицето на затворника - това било поредната легенда, чиято цел била да подсили мистерията около Есташ и важността на Сен Марс.
Накрая Сен Марс става управител на Бастилията. Макар в началото Есташ да е бил оставен на острова, Сен Марс настоява да го прехвърли в Париж. Тук официалната документация за Есташ спира, макар че в регистрите на Бастилията е отбелязано, че затворникът пристига с маска. В затвора също носи кадифена маска, която покрива горната част на лицето му в случаите, когато може да бъде видян от другите затворници.
Пет години след прехвърлянето му в Бастилията през 1703 г. Есташ умира и е погребан в гробището на затвора. Но легендата за "човека с желязната маска" продължава да живее и до днес.
