Интересът ми към фотографията се появи в труден период от моя скромен по отношение на години живот. Тъкмо бях завършил гимназия, но не изпитвах желание да продължа образованието си в университет. Чувствах, че трябва да се захвана с нещо.
По това време тренирах много - спортувал съм почти през целия си живот, но вече се чувствах в тежест на родителите си, заложих на сигурното и започнах работа. Ако тогава някой ми беше казал, че ще намеря удовлетворение в това да обикалям сред природата с камера и дрон в ръка, сигурно щях да му се изсмея в лицето.
Но това винаги ме е разтоварвало - често разглеждах влогове за пътувания от най-красивите места на планетата. Изпитвах изумление от това какви места има по света и благородно завиждах на хората, които ги посещават, сравнявайки техния живот с моя.
Не след дълго реших да купя със спестяванията си екшън камера, с която да снимам през почивните дни. Най-често улавях вълнуващи моменти от нещата, които практикувам - плуване, бягане и каране на колело. Така направих първата си стъпка във фотографията. С течение на времето и от скромния опит, който бях натрупал, стигнах до заключението, че за заснемането на хубави кадри не е достатъчно да разполагаш само с камера.
Едни от основните неща за правенето на върховни фотографии е локацията. Освен това е важно
да представиш кадъра по съвсем различен начин
от този, по който хората са свикнали да го виждат, като например ъгъл, височина и т.н. Предполагам, че вече се досещате - взех си дрон.
Единият въпрос беше решен. Оставаше да събера всичко в раница и да набележа някое красиво място за снимки, което не беше никак трудно. В региона на Сандански природата ни е дарила с красиви места колкото щеш - Мелник, Рожен, Рупите, протежението на река Струма, която тече близо до града. Също така в непосредствена близост се намира северният дял на една от най-красивите планини в България според мен - Пирин. С нетърпение чаках работната седмица да приключи, за да запаля автомобила и да се отправя към някое от по-горе изброените места.
Още с влизането в Сандански няма как да не забележите гледката, която се открива в далечината. Връх Синаница (2516 м), или както го наричат хората от града - "разцепения връх" поради характерната му форма, се извисява най-отчетливо като емблема на града. Не бях си и помислял да се качвам на "покрива" на града. Въпреки че често ми беше пред погледа, никога не му бях обръщал специално внимание. Естествено, всичко това се промени след изкачването му.
С един от моите приятели, който често ходи в планината и има опит, тръгнахме рано сутринта. Още със сядането си в автомобила, нетърпелив и развълнуван, пресмятах времето, което ще ни е необходимо да се изкачим до върха. По груби сметки беше около пет часа, от които имахме един час път с кола до вилна зона "Попина лъка", където на около 20 метра от самия път е разположен 15-метровият Попинолъшки водопад. Разбира се, спряхме, за да направя няколко снимки на водопада, и продължихме още няколко километра до мястото, от което щяхме да продължим пеш. Стигайки до последната достъпна за лек автомобил точка, метнахме раниците си на гърба и продължихме по стръмна пътека в гората.
Тя ни отведе за около час и половина-два до заслон "Спано поле", където мислехме да направим кратка почивка, преди да се отправим към крайната точка от нашето приключение. В заслона бяхме посрещнати от хижарите, които се оказаха много дружелюбни. Веднага ни предложиха топъл чай. Може би най-хубавият чай, който бях пил. Не знам дали беше от самата напитка, или просто времето и мястото правеха всичко толкова специално. Абстрахиран от всички тревоги и обкръжен от тишина, спокойствие и красив пейзаж, се чувствах истински свободен.
В планината все едно беше празник
Не пропуснах да извадя техниката от раницата и да направя няколко кадъра на десетте бунгала, чиито покриви са боядисани в червено на бели точки, имитирайки плочки от домино. След това дойде време да се отправим към върха, който съвсем леко се показваше в далечината. Сякаш ни приканваше да го изкачим.
Стъпка по стъпка, докато се усетя, бяхме минали вече половината път. Разбрах го по това, че с всяка следваща крачка, малко по малко навлизахме в облаците, които от заслона изглеждаха доста по-високо. А той, едва забележим със своите боядисани в червено и бяло бунгала, повече приличаше на десет червени мухоморки по средата на нищото.
Не след дълго стигнахме до Синанишка порта, от която ни предстоеше преминаване през стръмен каменист склон. Честно да си призная, още като го видях, ми омекнаха колената. Ходихме бавно и внимателно, докато не започнахме да свикваме с терена. Докато стигнахме до дълбокия прорез, който е причината при поглед отдалеч върхът да изглежда наистина разцепен, вече бяхме свикнали.
До крайната цел ни оставаха няколко метра. Тъй като бях супернетърпелив, ги взех почти на спринт. За съжаление, не попаднах на гледката, която очаквах, поради плътната облачност. Това обаче не ме спря да пусна дрона си. Не след дълго летене в облаците останах с широко отворена уста от гледката, която се откри от камерата му.
А това беше върхът, с форма, наподобяваща подкова, обвит в облаци. Непосредствено под самия връх блестеше Синанишкото езеро с яркосините си води. Бях удивен от този шедьовър, който природата бе сътворила. Сякаш бе оставила короната си с огромен сапфир, разпръскващ сиянието си, за да може всеки да се наслади на нейното величие.
След Синаница бях очарован от планината и условията, които предоставя, но аз бях станал свидетел само на летните. Сега беше време да видя и другото ѝ лице - зимното. Отново с приятели решихме да се разходим до някоя хижа и ако позволяваха условията - и на по-високо. През зимата в планината е
уникално красиво и в същото време много опасно
Всичко е покрито като с бяла мантия и ти дава чувството на чистота и блясък - сякаш си в рая. От друга страна, времето е толкова динамично, че за минути може да се окажеш в противоположното на рая място - в нашия случай успяхме да видим по малко и от двете.
Тръгвайки от "Спано поле", времето беше сравнително добро, но не след дълго ни затрупаха тъмни облаци, сякаш някой ги изсипа върху нас. Започна да духа силен вятър, да вали сняг и всичко това стана за няколко минути. Около нас видимостта беше изключително малка, едва се виждахме един друг.
Чувствах се като в една безкрайна бяла стая, изпаднал в безвремие - чувах само вятъра и стъпките на другарите ми в снега. Единственото нещо, което ми даваше някаква сигурност от това да не се загубим, бяха старите стъпки в снега на други приключенци, минали преди нас, може би останали от предния ден.
У мен се въртяха противоположни чувства сякаш в центрофуга - на моменти се чувствах жив и щастлив, в друг леко се прокрадваше притеснението от това да не объркаме пътя и да се загубим. В крайна сметка решихме да се върнем към хижата, сметнахме го за най-разумно, тъй като едва ли щяхме да видим нещо в тази мъгла.
На слизане времето ни изненада доста приятно, отново за броени минути облаците се разкъсаха и слънчевите лъчи пробиха по най-впечатляващия начин, все едно вратите на рая се отвориха. Разбира се, не пропуснах възможността да уловя момента с камерата си.
Цялата тази случка ме накара да възприемам
планината като някаква висша жива сила,
която през целия път ни напътстваше - в началото сякаш нарочно се опита да ни подскаже да се върнем и като го сторихме, ни възнагради с уникална гледка. Може би затова доста хора са намирали своя злополучен край там, не вслушвайки се в знаците, които тя дава. Естествено, това няма да ме накара да спра я посещавам отново и отново, напротив. В планината действат други закони и макар и по-сурови, ги харесвам повече от законите, които ние, хората, сме създали.
След идилията ни в снежен Пирин си направих равносметка и разбрах, че за зимни преходи в планината се изисква сериозна подготовка и обстойно следене на метеорологичните прогнози. Последните не изглеждаха обещаващи за предстоящия уикенд. Поради тази причина набелязах други локации.
Следващата, която имах наум да посетя, беше Мелник. Спрях се на най-малкото градче в България, защото цяла вечер не спря да вали сняг. А сняг в Мелник е доста рядко явление. Може би само в един ден от годината, което щеше да направи кадрите още по-стойностни.
Тръгнах много рано сутринта, защото снегът не се задържа продължително време, а се топи бързо, тъй като климатът е доста по-мек в сравнение с другите части на България. През ранните часове на деня беше изключително студено и едва успях да запаля колата, на която трябваше да обърна по-сериозно внимание.
Когато пристигнах в Мелник, ме погълна една уникално приятна атмосфера. Изглеждаше сякаш градът се бе сгушил в пясъчните пирамиди с цел да се предпази от зимните условия. Хората от този регион не са свикнали на снеговалежи и застудявания. Снегът по покривите на старите къщи беше натежал и единственото нещо, което издаваше, че градчето е живо, бяха димящите коминчета. Условията, които имах за правене на красиви кадри, бяха повече от перфектни, като изключим студа, от който вече не усещах пръстите на ръцете си. Но
за всеки кадър трябва да се правят жертви
(Това ме кара да си спомня как ми се наложи да минавам през ледена река в Пирин седмици след това в търсене на дрона, който бях забил в един бор. Също така и ходенето ми до Синаница през лятото, когато едва не разбих дрона на парчета в море от камъни, спускайки го от върха към езерото. По някакъв невероятен начин извадих късмет. Успях да го намеря и поправя.)
В сравнение с изброените неща пръстите не бяха нищо особено. Тъкмо си мислех, че ми се беше разминало леко, когато "законът на Мърфи" влезе автоматично в действие и ми се наложи да бутам джипа си в продължение на 30 метра, докато запали, за да мога да се прибера.
След като бях обиколил всички по-известни локации в областта по няколко пъти, малко по малко започнаха да ми омръзват, въпреки че при всяко следващо посещение улавях нещо различно, за което очите ми са били затворени преди. Сякаш тогава проглеждах. Имах нужда да видя нещо ново, затова реших да разширя периметъра.
Покрай фотографията и социалните мрежи се запознах с доста хора от различни краища на България. С тях споделяхме една и съща страст и опит, включително и информация за привлекателни обекти за снимане. През седмицата се уговаряхме, а през уикендите потегляхме към набелязаните дестинации.
Ето и някои от местата, които посетихме:
- Паметника на Бузлуджа
(Едно уникално място за снимане с дрон, което поставя България на световната карта за фотографски обекти, предпочитано от доста известни чуждестранни фотографи.)
- Паметника "Шипка", храм-паметника "Рождество Христово" в град Шипка
(Два много красиви монумента, които се намират в непосредствена близост един до друг. Силно препоръчвам да се посетят!)
- Храм-паметника "Св. Александър Невски".
(Въпреки че е в градски условия, катедралата в София е страхотно място за правене на кадри с дрон.)
- Водопада Скока до село Кашина
(Това е един закътан бисер в южните поли на Пирин.)
Мога да продължа да изброявам още много други скъпоценни места. Това са само малка част от уникалните кътчета в България, а те са стотици. Само споменаването им ме кара да се замисля колко трябва да сме благодарни за това парче земя, което притежаваме и обитаваме. Да не търсим красотата и щастието навън, а да се стараем да се грижим за нашата красота и да опазим нашето щастие.
Мисля да завърша с един цитат на Конфуций, който е казал: "Всичко има красота, но не всеки може да я види."
