Петко Славов е роден през 1970 г. в Казанлък. Музиката му е професия и любов. В продължение на 14 г. е в бенда на БНТ за предаването "Нощни птици". С брат си Николай имат дует - Airbag. В различни периоди е бил с групите "Остава" и "Блуба Лу". Дълги години свири в чужбина - Норвегия, Швеция, Дания, Латвия, Естония и Исландия. Има и успешна солова кариера, като в средата на септември предстои излизането на втория му албум "Краят на една утопия", който може да бъде намерен във всички стрийминг платформи.

Участва активно в проекта "Live на Червения диван", а през 2020 г. излезе и дебютният му роман "Въпреки любовта".

1. Разговор в едно такси

"А, музикант ли си? И аз посвирвам. Купих си Корг миниаранжор, преди имах по-големия модел, но не можеше да се събира в багажника и като пътувахме за село, трябваше да я давам на децата отзад, да я държат на коленете. От Северозападна България съм, от Видин, но обичам тракийската и стралджанската музика. Казвам ти, като я чуя, и ме се доплаче. Другата седмица отивам на сватба, ще свири Петър Ралчев, ама не с неговия оркестър, гост музикант, само за два часа ще е на сцената, но ще вземе 4 бона. Трябва да е на 60, 65 вече, ама как свири! То той, Ибряма, Нешко Нешев и Ангел Малаков са големите свирачи. Гледам ги новите оркестри по сватбите, много се лигавят - "Рико бенд", "Кристали", тия, ония, взимат едни 4-5 бона и ми се лензят на микрофона. Ако правиш сватба, кръщене, вземи си един среден оркестър за 2000-2500, ще се спукат от свирене и не са по-лоши. Ей, слушах на живо миналата седмица една певица - Таня Маринова, хем хубавка, хем страшно пее. Знаеш ли Надка Караджова - все едно, че ѝ е откраднала гласа. Аз свиря един път в месеца, по час, час и половина, понякога и по-малко. Имам си една колонка за 200 лева, даже не ѝ знам марката, един жак, включвам синта и какво му трябва повече на човек?! Преди се събирахме с приятели - единият акордеон, другият кларинет, ей така за по ракийка, ама сега спрях да пия. Тоя с кларинета е от Котел, тия там се раждат с инструмента в устата, на пет години не могат да говорят, но вече свирят. Скоро видях видео в тубата, от миналата година, когато ги отнесе наводнението. На един човек къщата му срината със земята, той стои отстрани, гледа и свири на кларинета... Айде, дължиш ми 13,50, да не забравиш китарата, то музикант без китара е нищо. Беше ми приятно!"

2. Еротична манга във Финландия

Songkick е телефонна апликация, която при посочване на местоположението ти веднага предлага програма на предстоящите концерти в съответния град. Набирам Т-У-Р-К-У и изскача името на клуба К-Л-У-Б-И. Гениално! Защо бях в Турку, това е друг въпрос, за друг разказ. Обичам да се мотая в непознати градове. Чувството, че откриваш нещо ново, решавайки да завиеш по тази улица, а не по другата, знаейки, че няма да срещнеш нито една позната физиономия, определено трябва да се изпита, ако си такъв човек де. Автобус, билет за 2.50 евро, спиране на центъра и оттам започва играта ми "открий си сам". Първото, на което ми се спряха очите, беше надпис Cosmic Comedy Coffee. Погледнах вътре и видях хора, седнали по един на маса, четейки много задълбочено някакви на пръв поглед стари списания. DJ пулт в единия край на помещението, стари маси, столове и лаптоп на всяка една от масите. Влязох и се насочих към бара. Вървейки към него, не можех да не забележа големия избор от бира и сайдер в хладилниците зад продавачката. Единствените марки, които разпознавах, бяха "Магнерс" и "Съмърсби". Поръчах "Магнерс" и се насочих към единствената празна маса. Отпих мълчаливо и тайно се огледах наоколо. Всички освен мен се бяха вторачили в четивата си пред тях и само тихата музика нарушаваше тишината. Жената зад бара бършеше бавно една чаша и тихо си тананикаше. Сваляйки поглед от нея, ми направи впечатление купчината от лични карти и всякакъв друг вид лични документи на малка масичка зад бара. Странно, тук имаше нещо.

Името на кафенето беше написано с големи букви точно на прозореца до мен. Cosmic Comedy Caffee. Диплянките, оставени по масите, информираха, че всяка сряда и събота мястото се превръща в сцена за "стенд ъп" комедианти - предположих, че това обяснява името на заведението. ОК, дотук добре, но какво четяха всички наоколо толкова задълбочено?! Мислите ми се отклониха към вечерта и групите, които щях да гледам на мястото със странното име "Клуби". В същата апликация на телефона ми за всяка една от групите имаше кратко инфо. Първата, Journalist, определяха като финландските Арктик Мънкис, а втората - Jerry Lindqvist, сравняваха с Райън Адамс. Единият от посетителите се размърда, стана от мястото си и се нареди до лавицата от лявата страна на бара. На нея, на около 7-8 реда, бяха подредени списания. Човекът бавно остави своето и взе друго. После плавно и също толкова тихо седна обратно на мястото си, като отново вглъбено зачете.

От мястото ми можех да забележа, че списанията на лавицата бяха много стари и с пожълтели корици. Сайдерът ми свърши, а жаждата растеше заедно с любопитството ми. Станах и се насочих към бара, харесах си бутилка с етикет Black Dragon - уелски сайдър с 8% алкохол. Нямах намерение да се връщам на масата си, преди да съм успял да разнищя мистерията на старите списания и какво, по дяволите, четат всички тези финландски кукувци. Наведох се към жената зад бара и натъртвайки на всяка една сричка, попитах: "Може ли да си взема едно списание?". Тя само кимна одобрително и подаде ръка очаквателно. Загледах я въпросително: How much?, като в никакъв случай не ми се плащаше за някакви стари боклуци. Тя, уморена вече от непросветени туристи, ми посочи надписа: "Еротична манга само срещу лична карта". "Финландски перверзници", си казах наум и седнах обратно да си допия набързо уелския сайдер и да бягам към клуба, за да слушам скандинавски рок.

3. До края на света

Събудих се и осъзнах, че съм със счупена ключица и проговорил норвежки. Четирите бели стени ми потвърдиха, че съм в болница, а това, че разбирах разговора между двама скандинавци за минусите да си над 60, меко казано, ме изненада. Плашещо беше, че не само владеех северния език, а дори различавах западния от южния му диалект. Освен всичко това в главата ми звучеше мелодия и думите се нареждаха от от само себе си, като я допълваха в една нелоша поп песен. Само аз си знаех за творческата криза, в която бях изпаднал, и как думите никога не идват лесно. Сега те се изливаха и се подреждаха в текст за песен по-леко от усилието, което полагах сутрин, за да изпия любимото си капучино. Но всичко по реда си. Ще се опитам да върна лентата и да проследя какво се бе случило с мен и защо лежа в тази иначе нелишена от лукс болница. Малко по малко започвам да си спомням и нещата си идват на мястото, подреждайки се като пъзел със средна сложност от 3000 части.

Стоя си аз във фоайето на хотел в южна Норвегия, където работя като наемен музикант. Гледам финала на Тур дьо Франс. Камерата от време на време дава Триумфалната арка, където всичко ще приключи. Не мога да го разбера този спорт, колоезденето. Голямо въртене на педалите за нищо. Дали поне им плащат добре например колкото на тенисистите?! Иначе защо да е цялото това усилие?! А и си е опасно, гледах верижна катастрофа - един падна и след него още двайсет върху му. В този момент Алън излиза от кухнята и маха с ръка. Разказва ми, че е научил за някакво място, което носело странното име "Края на света" и ме пита дали искам да отида с него до там, за да покараме велосипеди. "Ами да отскочим! А после да пийнем бутилката "Моет шандон", която си купихме онзи ден", казвам му аз. "Дийл!" - отговаря моят приятел.

Според мен Алън кара велосипед, защото иска да си прочисти главата от целодневната работа в кухнята. Алън е на 33, готвач от Франция. Английският му е като на всеки французин, с много изразени "р"-та и без минали времена. Твърди, че двата месеца работа в Норвегия му купуват свобода за останалите десет от годината, в които се опитва да се преоткрие. Купил беше малко място в Непал и живееше на палатка. Луд човек е този Алън, ако ме питате, но да не се отклонявам. Аз карам колело по много по-прагматични причини. Искам да се поддържам, защото все още работя като музикант, заради което е препоръчително да изглеждам представително или поне като застаряващ рокендрол тип, за да продължават да ме взимат на работа. Но да се върна към разказа. Карахме с този странен тип Алън известно време по главния път и не след дълго видях табелата, на която пише "Края на света - 10 км". Интересно име за туристическа атракция, но може би точно за това е толкова посещаема.

"Чакай, чакай, "Края на света", но не е ли това страхотно заглавие за песен?!", мисля си аз, докато въртях педалите. Левият ми крак натиска - кръц, използвайки инерцията, после десния натиска - кръц. Става хубав бийт за песен от това, тум-дудум тум-тудум. "Ходих до края на света, по няколко пъти на ден"... ето и идеално започване на куплет, от това ще стане страхотна песен - продължавам да си мисля аз! Толкова се зарадвах, че музата е дошла на гости най-накрая, че ентусиазирано се изправих на педалите на колелото. Чу се шум от скъсване на верига, усетих как цялото ми тяло се наклони напред. Пропаднах, велосипедът се отдели от мен и аз продължих гмуркането към асфалта сам. Вече в полусъзнание усетих, че лежа край пътя. Дясната ми ръка, в началото безчувствена, усети болката да пълзи от пръстите ми към рамото. Алън ми помага да стана и ме вкарва в колата си, търсим болница, оказва се трудно, неделя е. Чувах приглушения му глас как обяснява на френско-английски състоянието ми. Помагам си с лявата ръка да си наместя дясната, за да почива на коляното ми.

"Ах, песента, дано когато се събудя, още да е в главата ми! Дано, толкова хубаво започна, може и да стане хит. Първият ми хит. А винаги съм искал да съм one hit wonder, казах си. И после изгубих съзнание. Събудих се и след като изслушах двамата норвежци, че все пак е хубаво да поспиваш от 2 до 4 следобед заради сърцето, думите започнаха да идват много лесно: "Мислех си за тази песен с години, но думите никога не идват лесно. Ходих до края на света и се връщах, по няколко пъти на ден, а ти все още се смееш на всичко, което казвам или ме целуваш, за да замълча". Песента ми беше в главата, сега и с продължение, и почти завършена. Щях да я нарека "До края на света" и щях да се надявам да вляза с нея в предаванията One hit wonder на музикалните телевизии.