На 10 ноември традиционно си мерим ценностите, спомените, конфабулациите, фалшификациите, представите и т.нар. лични мнения. 
Сумата от всики тия психо-социални реалии е нашата национална памет, която има свойството да е особено инфантилна - макар че сме древен народ, преминал през много изпитания и неволи. 
Много е популярно например да се питаме назидателно - кога беше по-добре?!
И "дискусията" се завърта около това на кого му е било комфортно и на кого - некомфортно през годините преди и след Десети. 
От никого не съм чул например - в новите условия обеднях и това е справедливо, защото не издържах на конкуренцията. 
Ако някой е обеднял, оглупял, пропаднал - това задължително е заслуга на Времето и "демокрацията", които го лишили от някогашните илюзии, а за новите илюзии нямал достатъчно въображение. 
Ако някой е просперирал - значи Новото време за него е добро, но пак зависи. Ако бизнесът на този хипотетичен човек се състои в окайване на Изгубения рай, той ще продължи до сетен дъх да настоява, че "преди беше по-добре". 
И за да довършим този хипотетичен образ, ще кажем, че такива типове се срещат - паразитират върху носталгични митове, богатеят в новите условия и викат - ама много беше хубаво по време на Соца, дай да направим пак един хубав социален строй! 
(Аз впрочем тая 2020 година - 31-а от демократичните промени, за пръв път чух от една приятелка историческо разграничение на два периода - преди Соца имаме Култ. Тоест периодът между 9 септември 1944 и 10 ноември 1989 има два етапа - Култ (40-е и 50-е) и Соц (до 1989).)
На първо място - малко хора въобще стигат до идеята, че тяхната лична съдба е много малка част от историческия процес. Тя, личната съдба, безспорно е най важна за всеки човек поотделно - все пак животът е лично преживяване. Но ние живеем в общност, човекът е политическо и социално животно, значи малко от малко трябва да мислим и надличностно, отвъд благополучието на личността и семейството, все пак сме голяма общност с хилядолетна история. 
Но и когато ужким го даваме надличностно, пак се проявяваме неособено умно. 
Примерно Македонския въпрос е долу-горе близък до душата на почти всеки българин. 
И преобладаващите настроения по Македонския въпрос са: какво се церемоним с тия неосъзнати българи, те нямат история, те крадат нашите светини, за да си конструират идентичност в наш ущърб! 
И пак започва една караница между петокласници. Тоест България е в 6-и клас, а Македония в 5-и и това изпълва с неописуем възторг някои патриоти, които искат да набием канчето на македонците и да си признаят най-накрая, че са просто едни малко по-смотани българи.
***
Но сега ни е думата за Десети ноември, когато Плевнелиев усетил Вятъра на промяната и се втурнал в демократичния процес с тапети-плакати за митингова демокрация (това са пак "спомени" със съмнителна достоверност на бившия президент - как посрещнал демократичните промени с високо издигнат тапет-лозУнг). 
По същия начин Плевнелиев сега приказва, че бил "приятел" с Байдън и от това имало ползи за България. Фантазьори винаги ще има, въпросът е ние защо толкова обичаме да ни лъжат и да ни продават митове?
***
Тука сега правим една стилистична пауза, за да се поклоним пред Свободата на словото, която ни даде 10 ноември. 
След 10 ноември например Тодор Цонев направи изложба с непоказвани дотогава карикатури на Тодор Живков - и това е най-посещаваната българска изложба ever. Народът беше жаден за свободата на негативното мнение. Народът беше жаден да се приобщи към някаква дръзка обида. И обругаването на Живков в първите години след Десети беше национален спорт. Не защото масата нещо е разбрала от сатирите на Тодор Цонев, а защото можеше да задоволи нагона си за омраза към доскоро недосегаемите. 
Ритането на падналия си остана любим национален спорт и преди, и след Десети. 
Успоредно с освобождаване на словото се разкрепости и свободата на мнението на "обикновения човек". Особено сега в епохата на социалните мрежи - днес дори най-съвършеното произведение на изкуството или политически акт могат да се обругаят или възвеличат без граници. И това доведе до една диктатура на посредственото мнение, която може да отрече и най-доброто, може да възвеличи и най-нищожното, стига да познаваш механизмите за въздействие върху мързеливи умове. 
Това е, разбира се, малко жалко и означава, че много трябва да се работи. 
Едни ще работят, за да овладеят по-съвършено механизмите за манипулация, други ще работят за приближаване към честния разговор и стремежа към непостижимата истина. 
Сумата от тия работни действия ще даде бъдещата ни национална памет за това как сме практикували полуподарената ни демокрация. И дано малко от малко израснем. 
***
По време на Соца имаше един благороден стремеж да не се дели културата на елитарна и масова, а да се приближава масовата култура до елитарната.
В този стремеж имаше известни постижения, които аз уважавам. И дори, бих казал - опитвам се да прилагам този принцип до днес.