Преди век на днешния ден, 22 април, се е родил един от големите ни поети – академик Валери Петров (1920-2014). Поне едно негово стихотворение знае всеки българин.

Но Валери Нисим Меворах – както е рожденото му име – бе също блестящ преводач (на Шекспир, Гьоте, Джани Родари и Киплинг), драматург („Когато розите танцуват“, „Сняг“, „Театър, любов моя“), сценарист (“На малкия остров“, „Слънцето и сянката“, „Рицар без броня“), в по-ранни етапи от живота си – лекар, журналист, дипломат. 

Първата си книга – поемата „Птици към север“, той издава едва 18-годишен под псевдонима Асен Раковски. Славата пък идва с първата творба, подписана като „Валери Петров“ - „Палечко“. Следват още прекрасни поеми - „Край синьото море”, „Тавански спомен”, „В меката есен”, стихосбирките „Дъжд вали, слънце грее",„Възраст на сроковете”, детските книжки „Пук!", „Копче за сън”, „Лунната стая”….

Деликатен, благ, с фино чувство за хумор, Валери Петров бе от малкото творци, които запазиха непокътнат своя морал и гражданска позиция във всякакви трудни и променливи времена.

Поради особеното положение тази пролет, 100-годишнината от рождението на големия поет ще бъде отбелязана с две виртуални инициативи. „Пет приказки на Валери Петров търсят своите илюстратори“ е онлайн предизвикателство за деца, които трябваше да нарисуват героите от книгата. Вече са получени над 100 рисунки за 4-те представени в интернет приказки, съобщават от Столична библиотека. Сред малките илюстратори са и второкласници от първото училище в страната, кръстено на поета – ОУ „Валери Петров“ в Плевен. Всички детски рисунки ще бъдат представени в единственото уникално издание на „Пет приказки“, което ще се съхранява в колекцията от ценни издания на Центъра за детска литература на СБ .

В литературното онлайн предизвикателство „Валери Петров и аз” пък млади български поети споделят свое любимо стихотворение на големия автор, както и поетично послание, вдъхновено от поезията му. В инициативата с видео обръщения или стихове се включиха Росен Карамфилов, Рене Карабаш, Мария Куманова и др.

Приживе Валери Петров бе голям приятел на в. „Сега“ и често печаташе на неговите страници най-новите си стихове или разговаряше с журналисти от вестника. А ето и откъс от едно от тези интервюта – дадено от поета през вече далечната 2003 г.

„Преди няколко дена компютърът, с който се уча да работя, ми подчерта в червено думата "глобализация" като непозната за него, значи преди няколко години тя не е била толкова често употребявана, а ето че сега е на устата на всички и все по-ясно става какво се крие зад нея. Но не е толкова важно дали сме изненадвани от събитията или не, а накъде ни водят тези събития. И този въпрос се върти днес в умовете на безброй хора, по-умни и по- осведомени от мен: какво става и къде отиваме днес по линията на електрониката, утре - по линията на генетиката, вдругиден - зная ли по коя линия! Сякаш наистина сме се запътили към края на света. Аз не вярвам в библейската легенда, но на шега мога да си представя как Творецът ни дърпа ушите и ни вика: - А бе, пакостници, аз казах ли ви да не ядете от плодовете на това дърво! С кой акъл сами си унищожихте всичко, което бяхте създали!”

И, разбира се, поезия.

КЛЮЧЕТО

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -
със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,
и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!
И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо до гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
- Какво още там дириш, остаряло момченце?
- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

ТРУДНО
Не, не бе хумореска
зад гърба ми живота,
но аз в него до днеска
търсех смешната нота.
Смях - в онази гълчава,
смях - във тази тревога,
но сега ме смущава
туй, че тук, в епилога,
с труд намират се, ето,
съответстващи рими
за най-смешното, дето
- олеле! - предстои ми.

ПРОЛЕТ Е...
Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето
пред кварталната черква със почуда открил
как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то
сякаш за първи път преживява април.
А децата в игрите си не познават умората
и мачът им пролетен се прекъсва, едвам
когато през входа отворен за хората,
топката влиза във кварталния храм.
И от тук почва чудото: посред литургията
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут...
Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,
а и в таз ми фантазия има капчица яд -
как напуска се този приземил ореолите,
нарушил протоколите, луднал пролетен свят! 

ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?