Напоследък актьорът Ивайло Калоянчев отбеляза две важни дати – своята 70-годишнина и 100 години от рождението на прочутия си баща Георги Калоянчев. За техните близо шест общи десетилетия Ивайло много е чул и видял, много е научил от Калоянчев-старши. Като негов по-млад колега в Сатиричния театър е имал честта да му партнира в десетина заглавия – „Господин Балкански“ от Георги Данаилов, „Дело“ от Сухово-Кобилин, „Мъртви души“ от Гогол, „Пет бременни пиеси“ от Дарио Фо и Франка Раме, „Клаустрофобична комедия“ от Душан Ковачевич, „Ромул Велики“ от Дюренмат… Случвало се е и да наследи роля от знаменития си роднина: в Общински театър „Невена Коканова“ – Дупница, Ивайло Калоянчев изиграва и Големанов от едноименната комедия на Ст. Л. Костов, и Бай Ганьо от „Г-н Балкански“ – коронни роли в кариерата на Калата. И докато „Големанов“ не се задържа кой знае колко продължително на сцената, то шедьовърът на Георги Данаилов уверено върви към 150-о представление. Гастролирали са с него къде ли не у нас и по света: САЩ, Канада, Германия, Англия, Белгия, Сърбия, Северна Македония, Гърция, Кипър…
В момента Ивайло репетира с Ники Урумов в Сатирата позабравената пиеса на Валери Петров „Когато розите танцуват“. Премиерата ще бъде на 27 февруари, а той ще е в образа на възрастния професор, влюбен в своя студентка. Тази чудна лирична роля би могла да е заветна мечта на всеки комедиен актьор, но не и за Ивайло – той казва, че си харесва всички роли и не копнее за нищо конкретно. Виж, за баща му не е било така: той до последно е искал да изиграе Ричард III… Ивайло Калоянчев е неговата жива памет и глас, който не се уморява да разказва истории, неизменно свързани с техни общи преживелици.
Да доведеш баща си!
Навремето учех в Осма гимназия на ул. „Иван Шишман“, но много бягах от училище и идвах да седя тука в театъра. Не бях добър ученик с две думи. Сбъркаха, че ме пратиха в елитна гимназия – не ми се учеше много-много. И директорката веднъж вика: да доведеш баща си! Аз му казах: така и така, викат те в училище. Отиваме двамата и влиза той по едни стълби нагоре, по един голям коридор и се озовава право пред учителската стая. И като го видяха учителките, като го награкаха отвсякъде да се оплакват от мене – една през друга, една през друга – той такъв, той онакъв… Баща ми седя – гледа, седя – гледа, пък се обърна и си излезе. „Аз повече няма да ходя да се излагам, майка ти да ходи на родителски срещи!“, ми каза. И не стъпи повече. Майка ми ходеше, но… трудна работа. Завърших с доста зор гимназия, бях вече войник, когато си взех дипломата – не можах да я взема със завършването си. Но после във ВИТИЗ бях отличник, имам даже и часовник за отличен успех.
Повторението не е майка на аплодисментите
Когато дойде на първата ми премиера в Добрич – „Вълци и овце“ от Островски, аз играех Михаил Борисович Линяев, стар ерген, който някаква млада вдовица го омагьосва. И там си бях намислил номер – по едно време уж ми се вдървяваше кракът и го изпъвах напред, за да се оправи. Направих го един път – публиката се разсмя, смешно й стана. Викам си: аз ще го направя още един път. Направих го още един път – пак се смяха, ама не чак толкова. Викам си: е, аз още един път ще го направя. Тръгнах да го правя още един път и кракът ми тъкмо се беше отлепил от земята, когато баща ми се изправи в салона и извика: „Неееее! Неееее!“. Аз се стреснах и се спрях, а публиката взе да се смее, да ръкопляска… После му казвам: „Татко, що викаш по време на представлението, бе?“. А той: „Как няма да викам, бе? Един път го направи – хубаво, втори път го правиш – виждаш, че вече не се смеят толкова. А ти се силиш да го направиш трети път. Ми измисли нещо друго, стига едно и също си правил!“. Такъв беше той…
Пижами на слончета
Бяхме по морето някъде – и на обяд ще ходим да ядем на ресторант. Майка беше му отрязала ръкавите и крачолите на едни пижами – то тогава нямаше много неща по магазините – и той спеше с тези комплекти с къси ръкави и къси панталонки на едни слончета и палми, за да не му е топло лятно време. Та вървим си ние с жена ми Таня напред, а той зад нас – отиваме да обядваме в ресторанта. Обръщам се по едно време и го гледам: той е с тази пижама на слончета. Викам му: „Татко, ние отиваме да обядваме, пък ти си с пижама…“. А той: „Ми че кой знае, че е пижама – само ти знаеш…“. И така с пижамата си ходеше…
Да развееш бялото знаме
Веднъж пътуваме с колата за Шумен – във Варна спим, а в Шумен ще имаме участие. Аз карам, а той е до мене, жена ми и още един колега, не помня кой беше, седяха отзад. Бях му взел шоколадов сладолед да яде, а той с една бяла риза докаран. И по едно време го обърна и целия се заля с него – ризата стана кафява. Ами сега какво ще правим?! Някъде вече близо до Шумен спряхме на една бензиностанция и жена ми му изпра ризата, ама тя мокра. А вечерта трябва да играе с нея – ние с наши дрехи си играехме по тези гастроли. И така, като седна в колата, от прозореца извади ризата и като знаме я развя, че да изсъхне… И всичко беше тип-топ.
Като мене – не можеш…
Сещам се, че когато направихме в театъра в Дупница „Господин Балкански“ – тая пиеса я писа Георги Данаилов за неговата 60-годишнина – той вече не можеше много-много да ходи, краката го боляха. Тука в Сатиричния театър той игра Г-н Балкански (Бай Ганьо), разбира се, а аз играх в това представление Данко Хаирсъзина – дебютната ми роля беше. А сега играя неговата роля, само че в Дупница. Та понеже той не можа да дойде на премиерата, на един диск му бяхме записали представлението. И му го нося да го гледа на лятната ни къща в Банкя. На един лаптоп гледа той, гледа, гледа, па по едно време спря и вика: „Виж сега какво ще ти кажа. Можеш да играеш по-хубаво от мене, можеш да играеш и по-лошо от мене, обаче като мене – не можеш…“. Това съм го запомнил – като него не мога.
И каскадьор, и коняр, и железар
На много места хората са ме приемали просто като Ивайло, не са знаели, че съм Калоянчев. Аз, като отида някъде, никъде и никога не съм афиширал чий син съм. Ето тука, примерно, в театъра, сегашната шефка на гардероба, като постъпи, не знаеше кой съм, много късно разбра, че съм син на Георги Калоянчев. Вика: „Ама ти наистина ли си му син?!“. Ми, син съм му. Ама с нищо не показваш, вика, че си му син, не се държиш надуто, а обикновено парадират с такива неща. Не, аз навсякъде съм си бил аз. В Киноцентъра бях каскадьор коняр, с коне се занимавах година и половина след като завърших казармата. Всякаква работа съм работил, и железар съм бил тука, в театъра. Никога не съм се мъчил да го имитирам – няма как да стане тая работа. Той не подлежи на имитация.
Смях за Бог да прости
Хората, които не са гледали баща ми в театъра, не знаят каква му е силата. В киното той има хубави роли в доста филми, но неговата истинска сила, мощта му беше в театъра. Играехме едно представление „Клаустрофобична комедия“ от Душан Ковачевич – той беше коминочистач, а аз бях кварталния, който му е добър приятел. По пиеса чешки балет отива в Югославия и една от балерината иска да емигрира, затова се скрива в кофа за боклук. Коминочистачът я намира и започва да й помага да я уреди да остане. Имахме сцена: аз знам, че тя е при него и отивам да му кажа, че ще правят проверка – да я скрие. Всеки път, когато влизах, неговият герой черпеше моя герой с ракия от едно шише. Вземахме чашките и започвахме да говорим за починали и аз винаги отливах от ракията, както се прави за покойните, а той я „гонеше“ под масата да не се излее, да не отиде зян. Като го гледам какво прави, как се гъне да хваща ракията отдолу, ставаше ми смешно и почвах да се смея. А той ми се караше. На следващото представление аз съм си нахлупил фуражката до носа, за да не го виждам какво прави. Само че той, като ме видя с нахлупената фуражка, понеже знаеше защо съм я нахлупил, като се разсмя – не можа да спре. Беше много смешлив – ако тръгнеше да прави на някого номер, се разсмиваше още преди да го е направил.
От съвети глава не боли
Той не ме е хвалил, не правеше комплименти, най-много да каже – добре, браво и толкоз. Помагал ми е много, но най-интересното беше, че когато аз му предложех нещо, той не казваше: „Кой си ти, че ще ми даваш на мене акъл аз как да си правя образа?!“. А го гледам, че на следваща репетиция го пробва това, което съм му казал, прави го и ако му хареса го оставя. Така че не беше от този тип дето се прави, че все едно не те чува – вслушваше се в съветите, които съм му давал. Отстрани като гледаш, е друго – горе ти нямаш реална представа от това как изглежда. Някой път мислиш, че си играл много хубаво, а то нищо не струва. Друг път мислиш, че си играл много лошо, а то е хубаво.
