Той е сам, със скафандър на главата и гол до кръста – тренира за „космическа мисия“ и отказва да я пусне в дома си. Но Тя е решителна, изобретателност не й липсва и все пак пробива защитата му, влетявайки в стаята с нарисуваните си сключени вежди и мексикански етно костюм. В началото човек може да си помисли, че ще гледа биографична пиеса за Диего Ривера и Фрида Кало, но илюзията трае само миг. В наши дни е. Те са саркастични един към друг, не си спестяват удари под пояса, бързият пинг-понг на диалога им е зареден с омраза и злост, защото явно някога са се обичали, а може би и още продължават. Пиесата е „50 секунди“, номинирана в националния конкурс за българска драматургия на театър „Иван Радоев“ – Плевен, автор е Сабина Стефанова, режисьор е Живко Желязков, а избраните с кастинг актьори са младите Иван Станчев и Майа Тинкова. Мястото, където се ражда първата сценична реализация на текста, е Derida Dance Center на ул. „Самуил“ 32.
Мъжът всъщност подготвя благодарствената си реч, в случай че получи наградата, за която е номиниран. Така и не разбираме със сигурност какъв е по професия, но Жената, подобно на Фрида, вероятно е художничка, защото ще се опита да му даде съвет в какви цветове да комбинира сакото и ризата за официалната церемония. И това може би ще са единствените доброжелателни слова, отправени към него в тази вечер. Той преживява криза – очевидно е, че не иска да общува с никого, най-малко пък с онази, която ще му напомня, че не е достатъчно добър да задържи съпругата си или да вземе каквато и да е награда в този живот.
По регламент изявлението на евентуалния лауреат трябва да е 50 секунди – ни повече, ни по-малко. И става безпощадно ясно, че Той няма на кого толкова да е благодарен, за да запълни със съдържание отреденото му време. Няма и какво хубаво да разкаже за живота си – за родителите си е бил последна грижа, съпругата го е напуснала, няма и деца… Затова ще излее гнева и недоволството си върху единствената присъстваща. В агресивните си напъни да му съдейства като „редактор“ на речта, Тя не само ще го унижава и принизява, ще го обижда и обвинява, но ще изпусне и доста подробности за собственото си житие-битие, за влечението към алкохола, неизбежните разочарования, претърпяното насилие… Не мислете обаче, че опитите да бъдат заредени със смисъл онези 50 секунди по регламент, около които се гради ситуацията, са посветени единствено на грубост и оплаквания. Напротив, те блестят с остроумие и тънка язвителност, с хумор и самоирония, присъщи на интелигентни и чувствителни опоненти, с чиито драми няма да скучаете. Но пословичните 50 секунди няма да се напълнят с доброта и благородство, докато героите не си простят взаимно, докато не простят на онзи, който е част от тях – най-болезнената и най-скъпата.
Нещата ще се подредят по местата си чак в самия край на спектакъла. Ако се върнете назад по оризовите зрънца на мисълта, които сте насипали, за да не загубите пътя, ще откриете още много сигнали, които навярно сте изтълкували погрешно, вървейки към финала. Но пиесата на Сабина Стефанова (абсурдистки етюд, трагикомедия, психологическа драма?) е такава – с „двойно дъно“, което се отваря в последния възможен момент. Фината режисура на Живко Желязков също дава храна за удоволствието от предполагането и разгадаването. И тъй като той се занимава с хореография, в този спектакъл на брилянтния диалог има и немалко елементи на движенчески театър. А актьорите – те са чудесни и в двете: слово и пластика.
Сценографията и костюмите в „50 секунди“ са на Петя Боюкова, музиката е на композитора Иван Шопов. Продуценти са "Дерида" и Атанас Маев.
