Алла Георгиева се е занимавала с промишлен дизайн и оформление на книги, рисува картини, проектира торти, прави кукли, плакати, инсталации, поздравителни картички, фотографии, карикатури, пърформанси, мека скулптура... Понякога бродира. Но каквото и да прави, то е оригинално, емоционално, изненадващо и в него почти винаги могат да бъдат открити следите от характерната за нея ирония. Сега представя своя дневник на коронавируса в България.
През 2018 г. в изложбата си „Животът е песен“ художничката, популярна и като карикатуристка, включи един рисуван, много личен, „Черно-бял дневник 2010-2018“ за страданието, раздялата, болестта и любовта. Най-новата работа, която Алла Георгиева представя публично, отново е дневник, предизвикан от заболяване. Разликата е, че сега проблемът е не само личен, а засяга цялото общество, защото става дума за пандемията COVID-19. Изложбата „Дневник. Коронавирус в България“ разказва за първия локдаун и първия ни сблъсък с извънредно положение, продължил от средата на март до началото на май миналата година, и с неговите абсурди.
Записите в дневника започват във фаталния петък, 13 март 2020 г., когато „правителството обяви извънредно положение и всичко беше затворено. … ЗАТВОРИХА ГАЛЕРИИ! Нашата изложба, която се откри на 11 март в три галерии, стоя един ден и се закри!“, пише авторката. В следващите 60 дни тя всеки ден прави по една рисунка, докато изпълни с наблюдения, впечатления, шеги и тревоги три рула хартия с обща дължина 22 метра и 63 см.
На първа страница от "Дневника" има само две малки рисунки – разтревоженото лице на Алла и самодоволното лице на вируса, когато сякаш знае, че тук няма кой да го спре. Може да се каже, че това са главните герои в дневника. Скоро се появява и щабът, начело със суперзвездата генерал Мутафчийски и някои политици, които не пропускаха пресконференциите.
Наред с броя на заразените художничката започва да брои (и да рисува) и конспиративните теории, съобщенията за чудодейни илачи, новите кризисни мерки… много от това, които се изсипваше върху обърканите ни глави с информационния поток, но през нейния, обикновено присмехулен, поглед. Едновременно с това тя хроникира не само новините около пандемичната обстановка, но и личните си съмнения, подозрения, фантазии и прозрения, с както винаги самоиронична нагласа.
Рисува спонтанно, на prima vista, с четка и черен китайски туш, без предварителни скици. Отразява събитията „в реално време“, едновременно със случването им, като всяка вечер актуализира и допълва голямата картина на „новото време“, от които никой не знае какво да очаква. Така дневникът постепенно се превръща в свитък – символ на историческата памет от още от времето египетските папируси.
В него има политическа сатира, меланхолия, черна хроника, истерии и тревожни самонаблюдения, а понякога и носталгия, добри новини, мечти и надежди за пътешествия до някой златист плаж, до Витоша, или поне за отваряне на софийските паркове и градинки. (В първия локдаун и те бяха затворени.) Това са все мисли и чувства, които по един или друг начин са вълнували много хора, но Алла Георгиева ги е нарисувала. След години ще ги гледаме и ще са чудим през какво сме преминали — или пък ще си спомняме как е започнала "новата нормалност", която вече отдавна ще ни се струва... нормална.
По ирония на съдбата, една година по-късно настоящата изложба повтори почти дословно събитията, описани в първата страница на "Дневника". Тя отвори на 18 март и два дни по-късно отново бе принудена да затвори. От началото на април „Дневник. Коронавирус в България“ пак е достъпна за посетители - с контролиран достъп и спазване на всички противоепидемични мерки. Намира се в панорамната зала на последния етаж на Националната галерия „Квадрат 500“ и се надяваме, че ще остане там до предварително обявената дата 23 май.
