Докато продължаваме да се борим с коронавирусната пандемия, си струва да си спомним, че преди около век грипна пандемия по подобен начин предизвика хаос и премина през града, в който бе изобретен джаза: Ню Орлиънс.
Между 8 септември 1918 г. и 15 март 1919 г. в града на Мисисипи е имало 3362 смъртни случая, свързани с грипа - почти 1% от населението му, според "Historic New Orleans Collection". Друг анализ, направен от Университета в Мичиган, показва, че „между октомври 1918 г. и април 1919 г. градът е имал потресаващите 54 089 случая на грип. От тях починалите са 3 489 - нивото на смъртността е било 734 на 100 000 души, а при заразените - 6,5 процента. Само Питсбърг (806) и Филаделфия (748) - двата града, най-тежко засегнати епидемията в САЩ, са имали по-висока смъртност“.
От културна гледна точка е малко плашещо да осъзнаем, че човекът, на когото е предстояло да направи повече от всеки друг, за да олицетвори и популяризира една нова арт форма - Луис Армстронг - е бил в центъра на огнището на тази болест. Това би могло да накара всеки любител на джаза да се запита: какъв ли щеше да е ходът на историята на музиката, ако тийнейджърът Луис Армстронг бе победен от вируса?
"С всички, страдащи от грип, аз трябваше да работя и да играя доктор на цялото семейство, както и на всички мои приятели в квартала", пише по-късно Армстронг в "Сачмо: Моят живот в Ню Орлиеннс." "Мога да го кажа - свърших добра работа, лекувайки ги."
Така че Луис, 5-6 години преди да направи джазовия си пробив в Чикаго в средата на 20-те, не просто присъства по време на пандемията - той е изложен в близък контакт с жертвите ѝ нощ и ден. Ако болестта го бе покосила, формата на изкуството, за чието раждане помага, никога нямаше да завладее света толкова бързо или по този начин.
Наистина, „музиката на Ню Орлиънс“ - както местните хора описват коренното си звучене, преди терминът „джаз“ да влезе в употреба през 20-те години на ХХ век - има и други пионери преди Армстронг. Корнетистът Бъди Болдън, който е роден в Ню Орлиънс през 1877 г. и умира при неизяснени обстоятелства през 1931 г. (след над две десетилетия в психиатричнна институция), завладява града със звученето си, описвано като ненадминато и вълнуващо. Говорело се, че когато Болдън свирел музиката си, повлияна от блуса и рагтайма, на брега на Мисисипи, хората можели да го чуят ясно на другия бряг. Доколкото не е известно да има запазени записи на Болдън, приносът му остава само на думи, а не и като звук.
Джели Рол Мортън, 10 години по-възрастен от Армстронг, е първият, който доказва, че неуловимата, импровизирана, на пръв поглед хаотична музика, свирена в бордеите, салоните и уличните паради на Ню Орлиънс, може да бъде артикулирана на хартия. Неговият „Jelly Roll Blues“, защитен с авторски права през 1915 г., завинаги подпечатва джаза като музика, която е подходяща за западната музикална нотация, за да могат и други музиканти да я четат, изпълняват и импровизират. Записите на Мортън с неговите „Red Hot Peppers“, направени в Чикаго, Ню Йорк и Ню Джърси през 1926-30 г., издигат хармоничната и структурна изисканост на джаза до невиждани висоти. А неговите интервюта от Библиотеката на Конгреса с Алън Ломакс, записани през 1938 г., са не само подробни разкази за раждането на джаза (в комплект с музикални примери, които Мортън пее и свири на пианото), но и дават на света интелектуалните очертания, в които да разпознае джаза като автентична форма на изкуство - еднаква по сложност и изтънченост с европейския си класически колега.
Но именно Армстронг през 20-те години в Чикаго извърши тройния подвиг да стане най-голямата джаз звезда на епохата; най-блестящият тромпетист, който художествената форма познава; и архитект на сола, които са толкова дълбоко и гениално изградени, че се изучават, анализират и усвояват до наши дни. Записите, които Армстронг прави с групите си „Hot Five“ и „Hot Seven“, се превръщат в сензации на бурното десетилетие заради брилянтния му тон, всеобхватната виртуозност и стратосферно високите ноти. Те помагат за утвърждаването на Чикаго като център на джаза и изстрелването на Армстронг във висините на непреходната слава.
Армстронг може би никога не надмина своите музикални постижения от 20-те години на миналия век, но той продължи да бъде фактор в попкултурата, по-голям от всеки друг джаз инструменталист и вокалист през целия си живот и след него. Появите те му в холивудски филми като "High Society" (1956), "Paris Blues" (1961), "Хелоу, Доли!" (1969) и в безброй телевизионни предавания го превръщат в най-рядката порода знаменитости, тези познати по цял свят само с едно име: Сачмо (съкратено от „уста-раница“). Той продължи да изнася концерти по целия свят до смъртта си през 1971 г. и срещна милиони с джаза, което го превърна във най-разпознаваемото въплъщение на тази музика завинаги.
И така, какво би станало, ако Армстронг не беше оцелял от пандемията през 1918-19? Кой музикант би могъл да предложи на масовата публика подобна комбинация от харизматична личност, несравнима техника, уникален звук и добре документиран импровизационен гений? Кой тромпетист би могъл да запише сола с толкова иновации, като по този начин посочи пътя на своите последователи като като Рой Елдридж, Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис и още много? Кой друг в джаза би могъл да бъде веднага приет от новаците и слушан с удоволствие от познавачите?
Отговорът, разбира се, е никой. Без Армстронг, джазът щеше да загуби фигурата, която постави високия стандарт за всички, които дойдоха след това и донесе на новата форма на изкуство глобално признание.
Което ни кара да се чудим: На фона на цялата смърт, която ни заобикаля, колко визионери и гении губим и как тази загуба ще отекне във времето?
------------
*Хауърд Райк е музикален критик в "Чикаго Трибюн", носител на “Еми”; автор на шест книги и три документални филма.
