Да си представяме какво се случва с персонажите извън рамките на дадено произведение е невероятно изкушение. Може би така в един момент са се появили „приквелите“ и „сиквелите“ – предисториите и продълженията в киното: поради неудържимото желание на създатели и зрители да предложат/да разберат какво е било с любимците им преди или след оригиналната формираща история. В световната драматургия пиесите на Шекспир играят ролята на супергеройски епос – техните станали архетипни сюжети и герои просто приканват нови и нови поколения творци да се съизмерят с тях чрез дръзки, неочаквани, модерни трансформации и интерпретации. Да си фантазираме как биха действали героите и героините на Шекспир извън „видяното“ от него в трагедиите и комедиите му е екстремно предизвикателство – и за авторите, и за публиката. Правено е неведнъж – от „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ на британеца Том Стопард до – защо не?! – „Убийството на Гонзаго“ на българина Недялко Йорданов…
Един от много интригуващите примери в това отношение – пиесата на американката Пола Вогъл „Дездемона“ (1993), поставена за пръв път у нас от младия режисьор Петър Денчев в Сливенския театър, имаше през седмицата своята софийска премиера. Действието в „Дездемона“ се развива сякаш „зад гърба“ на знаковата трагедия „Отело“; в тази сатира (или трагикомедия), взривяваща буржоазните клишета за семеен и обществен морал, събитията са предадени (или по-скоро предизвикани) от жените в първоизточника – Дездемона, Емилия и Бианка. Дори само фактът, че трите женски персонажа от „Отело“ са във фокуса на тази пиеса (знаем, че женските образи в световната драматургия и преди, и сега са малцинство), я прави феминистка творба. Женската гледна точка на героините към секса, верността, изневярата, разпределението на семейните роли, човешката реализация и житейският избор да направляваш съдбата си или да се носиш по течението тук е осветена от феминисткия поглед на носителката на „Пулицър“ Пола Вогъл. Режисьорът Петър Денчев е форсирал още повече модерността на текста, създавайки актуален полемичен спектакъл по дневния ред на настоящето: еманципирането на жената от придружаващата й или трофейна функция по отношение на мъжа, от съдбата й на негова бавачка, слугиня или боксова круша. Съмишленички на Денчев и съ-творци в тази мисия са трите отлични актриси от Сливенския театър – Яна Георгиева, доскоро Бобева (Дездемона), Мария Манолова (Емилия) и Вяра Начева (Бианка).
Още преди началото на спектакъла попадаме на атракция, излязла сякаш от родния дом на Шекспир в Сратфорд на Ейвън: между корита и ведра, грубо сковани дървени мебели и купища разпръснато пране прислужницата Емилия мие пода. Скоро в пространството високо над нея изниква господарката й, която отчаяно рови в камарите мръсно бельо, за да намери прословутата подарена й от Отело кърпичка… Дездемона на Яна е на прага на истерията, експанзивността й и странната екстатична красота на актрисата като че ли веднага подсказват, че образът е позициониран далеч от представите за невинна кукличка, жертва на маниакална съпружеска ревност. Тя реализира своята свобода и постига равноправие чрез секса: в своя таен живот тази Дездемона е проститутка за собствено удоволствие, която опровергава постулата, че във всички общества някои волности са резервирани единствено за мъжете. В тъмнината на бордея, където приема много мъже от различни земи, тя пътува във фантазията си волна и отърсила се от скучния живот на примерна съпруга. Тази Дездемона не обича Отело, защото той я е разочаровал не само с дребнавостта си. „Помислих си: аха, човек с различен цвят, от друг свят и планета. И си помислих: ако се оженим с този странен, тъмен мъж, ще мога да напусна тесничката Венеция с шепнещите пиаци – ще мога да избягам и да видя други светове... А зад тази екзотична фасада се криел порцеланово бял венецианец“, ще каже тя, отвратена от неговата задочно витаеща посредственост.
Прислужницата Емилия също презира своя Яго, но нейното кредо е, че жените могат да се издигнат в тоя свят само чрез своите половинки. Дездемона не разчита на това. По лицата на Емилия и сводницата Бианка има следи от наранявания и удари – те са поемали насилието като неизбежна част от семейната или професионалната принуда. Не и Дездемона. Ще дойде миг, в който тя ще поиска да избяга наистина. И може би поривът й ще зарази вярната „Мили“. А пък разкрепостената Бианка изненадващо ще се окаже готова на всичко, за да си осигури „нормален“ бит – семейство, съпруг, дете… Без да морализират и осъждат, и пиесата, и спектакълът изследват различните житейски философии на жената, тяхната пригодност или обреченост в този все още мъжки свят. За някои краят е предизвестен още от Шекспир, но това не означава преди него поне да не опитат да променят правилата на играта.
Дали е бяла врана в ДТ „Стефан Киров“ – Сливен, този изящен спектакъл, ироничен и екзалтиран, изграден върху интелигентен микс от висока и „булевардна“ драматургия? Дано не е. Във всеки случай „Дездемона“ под режисурата на Петър Денчев би стояла отлично поне веднъж месечно и в софийския афиш, както и в програмата на престижни театрални фестивали. Великолепната сценография е на художника Питър Митев, музиката – на композитора Христо Намлиев. Следващите представления в Сливен са на 16 и 28 март; в столицата спектакълът гастролира на сцената на Учебния театър в НАТФИЗ в рамките на Софийския театрален салон. За превъплъщението си в него актрисата Мария Манолова има номинация „Икар“ за дебют.
