----

Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Роден е през 1986 г. във Варна. Режисирал е постановки в много български театри, автор е на три романа и сборник с разкази. Последната му книга - "Малкият бог на земетръса", излезе наскоро в изд. "Жанет 45". 

-----

- Романът ви "Малкият бог на земетръса" не мина незабелязано на читателя. За страха ли, най-общо казано, е четивото?
- Изглежда, че е за страха. Казвам "изглежда", защото страхът е явление, което лесно се трансформира в различни прояви, които на пръв поглед не са свързани с него. Не говорим само за насилието, а и за онези обществени и лични психологически изживявания, които са свързани с доверието. 
- Какви са те?
- Ами когато страхът се превърне в колективно преживяване, се получава необикновено силна сплав от илюзии, чието разкриване понякога се случва дори след смъртта на цели поколения. "Малкият бог на земетръса" няма за цел да обяснява този страх, колкото да нарисува различни ситуации и перспективи за разрушителната сила на страха. Бих могъл да намеря много житейски примери около себе си, за да докажа достоверността на тези твърдения.
- Героите ви правят впечатление с някаква тяга към личностовата капсулизация, към затварянето във вътрешни светове. Има ли такава тенденция днес като цяло - в света, в България?
- Не мога да твърдя, че познавам достатъчно добре друга културна среда извън българската. Струва ми се, че на Балканите, а и специално в България по-скоро имаме гетоизация на личността.
- Какво разбирате под "гетоизация"?
- Наблюдава се затваряне на личността в ревностни кръгове, в малки общности, принадлежността към които особено се съблюдава. Тази своеобразна клановост се наблюдава понякога и в Сърбия, и в Македония, и в Хърватия, от които имам по-трайни наблюдения. С тази разлика, че у нас липсват силни социални гласове на изкуството. Докато такива има в Сърбия и Хърватия. И ако моите герои имат личностна капсулизация, то това се случва поради силния им стремеж да надмогнат злобата на деня. Иначе - за да бъда съвсем изчерпателен в отговора си - в България и гетоизацията, и капсулизацията са силни тенденции. 
- Защо?
- Тук почти всеки има лична митологема за себе си, за света и своето място в него. 
- А как си го обяснявате?
- Обяснявам си това със силния битов консерватизъм, който е характерен за нашето общество. Независимо че светът наоколо се променя, някои предпочитат да живеят в миналото. Става така, че на пръв поглед тук нищо не се променя по необходимост, а по неизбежност. Оттук идва и усещането за живот от отразена светлина.
- Е, все пак светлина. Вие проблематизирате тези неща и на сцената, и в книгите си. С какво обаче театърът печели пред "чистата белетристика"? Или е обратното? 
- Театърът има много бърза връзка с публиката. Той има ударно, синтезирано въздействие в рамките на два или три часа и се ползва не само със силата на словото, а и с други компоненти - музика, танц, светлина и т.н. Освен това в театъра виждаш своята публика и нейната непосредствена реакция. Днешната тенденция е на смесване на жанровете и на театър, който надживява "драматичното" и търси своята идентичност в осигуряването на перформативно изживяване на зрителите. Така нареченият постдраматичен театър не успя да се превърне в доминираща театрална практика у нас, но все пак остави следи. Освобождаването на театъра от първенството на словото му позволява да гради много по-сложен език от непосредствената връзка с драматичния текст. Безспорно обаче театърът печели заради своята колективност, в увлечението на творци от различни области, които да отдадат своя труд и талант в създаването на едно произведение.
- А литературата пък е много по-индивидуално дело - и за писателя, и за читателя. Ето - героят ви в романа е продавач на цветя... бизнесмен с магазини за цветя, тоест. Говорите с познание за флората. Трябва ли да си познавач на това, за което пишеш, или стига познанието за характерите, например Достоевски така е действал.  
- Да, мисля, че е професионално задължение на писателят да търси познание, което е отделено от собствения му глас, дори от собствените му философски и естетически убеждения. В този случай изчетох множество източници, разговарях и с хора, които работят с цветя. В този смисъл не мисля, че да бъдеш буквално познавач е необходимост, но личното самоуважение на човека, който създава текст в ерата на информационните технологии, най-малкото го задължава да се интересува от обектите, с които се захваща.
- А какво е общото ви впечатление от "българския потребител на културен продукт"? Става ли по-рафиниран? Увеличава ли се, или намалява броят му? 
- Сменят се поколения. Статистически днес се чете много по-малко, отколкото преди 1989 г. Въпреки това българските читатели и потребители на култура се увеличават през последните 15-ина години (в сравнение с кризисните години на 90-те). Така казват различни статистики. Мисля, че това е свързано с успокояването на икономиката и значителното подобряване на стандарта на живот. Въпреки това обаче се репродуцират тенденции, които сякаш са характерни за миналото. Културните навици днес изживяват ренесанс в сравнение с предишното десетилетие, но страдат от неразградените идеологеми на миналото и от липсата на трайни натрупвания в културния ни живот. Затова и непрестанно изпитваме фрустрации от сблъсъците с външния свят. И изкуството, и българският културен потребител имат едно предизвикателство за преодоляване - да разберат, че културата не е само култура на етноцентризма. България е била изключително етноцентрирана в тоталитарните години, а този културен модел започна да се разбива едва в края на 90-те. Друг е въпросът, че националната култура винаги е доминирала мисълта тук - дори в годините преди Втората световна война, когато има интелектуалци, които са адекватни на европейския авангард, националното отново доминира. Ние тепърва сме призвани да осмисляме участието си в европейската култура (въпреки множеството изследвания по тази тема). Изправени сме пред това да намираме нишката на тези процеси и да търсим мястото си в тази идентичност, защото не сме постигнали своя интегритет.
- Не сме го постигнали, казвате...Това обърква ли ни? Ето - и героите ви са объркани. И народът ни, вероятно. Емпатия, алиенация, фрустрация - термини, които сякаш ни съпътстват днес и пълнят кабинетите на психотерапевтите с пациенти. Изкуството има ли повече отговори от терапевтите на въпросите за стреса, за неврозата? 
- Изкуството може да не даде отговори, но може да даде рефлекси върху онези явления, които се намират извън социалната норма или извън това, което общността смята за норма. В това отношение то е изключителен инструмент, защото позволява фокусиране върху явления, типове, взаимоотношения, които може и да съществуват, но никой досега да не е регистрирал. Това е възможността за разговор.
- Кое ви е убежище в мигове на покой?
- Фотографията. Обичам да снимам. Водя си нещо като фотодневник, с който много лесно се връщам към моменти, които са ценни за мен.