Поводът за този текст е дребен, смехотворен даже – съобщение в медиите за получено в Ермитажа писмо на гражданин, притеснен от голите фигури в произведенията на изкуството, които можели да увредят психиката на непълнолетните. Във всеки музей по света - включително и в България - се получават всякакви абсурдни писма. Изисква се голямо търпение и разбиране, когато институцията трябва да им отговаря, при това без да засегне по някакъв начин подателя.

Близко до ума е също, че голотата в художествените произведения е една от вълнуващите теми за широката публика, склонна да я „чете“ буквално, а не през призмата на изкуството. Самото й наличие смущава, а не дали тя е еротична, героична, естетична, да не говорим за по-сложни нюанси, които може да са преднамерено или случайно заложени в голата фигура. Любителите на изкуството и специалистите възприемат и оценяват тези нюанси именно като художествени качества или недостатъци на произведението, но не се притесняват от самата голота. Съвсем друг е случаят,

когато срещу нея се възправи „общественото мнение“,

формирано и съответно овластено от идеологически, религиозни или морални императиви, настроения, нагласи и текущи тенденции. И доколкото причините за това възправяне са политически и извънхудожествени, можем да говорим за цензура.

Невинаги си даваме сметка от колко много фактори зависи тя. Например в древногръцката архаика куросите (младежи атлети или герои) се изобразяват голи, докато корите (девойки) са облечени от глава до пети. Линията на мъжката голота преминава равно през всички периоди на древногръцкото изкуство, а после и в древноримското, докато разголването на женското тяло започва в класиката и по правило е частично. Че мъжете активно са спортували, съдим по множество запазени скулптури и релефи. Но едва мозайката с т.нар. девойки по бикини в римската Вила дел Казале (IV в.) на остров Сицилия показва жени, които се занимават със спорт. И бикините им, които днес бихме възприели като оскъдно плажно облекло, всъщност са спортните им костюми. Това само по себе си навежда на мисли за мястото на жената в обществата на древния свят, обусловено от морални и юридически норми, за които обикновено не мислим. И че между плътно покритите тела на архаичните кори и тези „девойки по бикини“ има цели хиляда години всъщност. А в частност можем да се замислим и за развитието на дамския бански костюм дори само през последния век и половина… 

Епохата на Ренесанса преоткрива голото тяло за изкуството до голяма степен под влияние на находките от Античността. Преклонението пред древните майстори и сравняването с тях се превръща в един от критериите за оценка на художествените произведения.

„Алиби” за представянето на сцени с голи тела

са богове, богини, алегории, антични и библейски сюжети. Но не всички, невинаги и не навсякъде те са се приемали радушно. Прочут случай на цензура е фреската „Страшния съд“ от Микеланджело в Сикстинската капела. Голите фигури смущават представители на католическата църква и след дълги дебати, а и след смъртта на художника, върху всички гениталии във фреската са нарисувани парчета плат. Това става в средата на XVI век. И едва в края на XX век при реставрация голяма част от тях са премахнати, за да разкрият важни детайли и подробности от произведението. Сред известните случаи на цензура и - донякъде - на автоцензура е „Голата маха” на Гоя. Рисувана по поръчка за частен интериор, тя все пак е попадала под угрозата на инквизицията. Поради което нарисуваната по-късно „Облечена маха” я е прикривала, а специален таен механизъм е разкривал голата по желание на собственика.

Тази история ми напомни за забавна случка в българското изкуство от края на 80-те. Сред периодичните общи художествени изложби, организирани от СБХ, беше „Голо тяло”. То беше установен и улегнал жанр със свои негласни правила. По силата на традицията се подразбираше, че голото тяло ще е женско и по условие ще е носител на еротичното начало, вдъхновяващо творците за живописни и пластични интерпретации. За една такава изложба художникът Недко Солаков представи картина на... гол охлюв, срамежливо прикрит зад истинска тюлена завеска. Формално тя отговаря на темата на изложбата, но журито, разбира се, я отхвърли. Картината не е запазена за жалост, а може би не е и необходимо с оглед на нейната собствена ценност, да кажем. Но тя е забележително иронично предизвикателство към шаблонното мислене за изкуството. А предизвикателството идваше откъм зараждащото се у нас съвременно изкуство, наричано тогава „неконвенционални форми”.

Бунтът срещу традиционното мислене през 90-те

доведе и до възникването на групата художнички „8 март”. Всичко започна от изложба на еротично изкуство, в която - случайно или не - участваха само мъже художници. Две художнички, Алла Георгиева и Аделина Попнеделева, съзряха в това „несправедливост”, поканиха за куратори Мария Василева и Яра Бубнова и заедно с други свои колежки направиха изложбата „Версията на Ерато”. В самата изложба и в дискусиите около нея се обсъдиха въпросите и за „женското изкуство”, и за феминизма, и за мястото и отношението към жените в по-общ план. Но доколкото обществото у нас бе заето с други политически и икономически проблеми, свързани със смяната на системата като цяло, изкуството рядко привличаше вниманието му. Старото и новото бяха в „тихо” противоборство вътре в него, а скандалите му влизаха в общата треска на големите обрати в държавата.

Какво и как се промени през изминалите две десетилетия стана видимо за мен пак през отношението към голотата в изкуството. През 2000 г. направих кураторска изложба, озаглавена „Антифеминизъм/Антимачизъм”. Идеята й беше да изследвам чрез произведенията на млади тогава автори отношението към феминизма и мачизма в обществото ни тогава. В изложбата участваха три художнички и трима художници. Една от работите на Зорница-София бе озаглавена „Sex is...” и трябваше да се разположи като голям билборд на пл. "Македония" в София, близо до входа на галерия "ХХL". Произведението залагаше на проста смяна на ролите: художничките Боряна Драгоева (Росса), Даниела Костова, Зорница-София и аз позирахме, облечени като мускетари, а художниците Хубен Черкелов, Георги Тушев и Косьо Минчев бяха голи в композиция по „Трите грации” (1504) на Рафаело. Бяха фотографирани така, че гениталиите им бяха скрити и в това отношение имаха съвсем „девичи” вид.

Във връзка с разпъването на този билборд на площада трябваше да взема разрешение от общината, така че с проекта и готова за борба се заявих в отдел „Външна реклама”. За щастие началничката на отдела бе завършила Художествената академия и благодарение на нея очакваното „общината не може да разреши” се трансформира в

„общината не може да реши”

Тя ме препрати към комисията в УАГ (управлението по архитектура и градоустройство), чийто председател познаваше. В комисията имаше двама художници, на чието съдействие разчитах. По едно време единият от тях излезе, защото бързал и не можел да изчака представянето на нашия проект. Обаче го разгледал и... не можело ли да се пикселизират „онези места”. Казах му, че на „онези места” бездруго нищо не се вижда и пикселизирането само ще привлече вниманието към тях, тоест ще се постигне обратният ефект. Художникът си тръгна, а аз останах почти отчаяна. За късмет след няколко часа председателят на комисията излезе и обяви, че поради напредването на времето са решили да оставят няколко проекта за допълнително разглеждане, а останалите получават разрешение. И нашият беше сред тях! Така билбордът със “Sex is...” стоя цял месец на пл. "Македония", колкото траеше и самата изложба "Антифеминизъм/Антимачизъм".

Почти две десетилетия по-късно това произведение стана повод Фейсбук да блокира профила ми. Всъщност един от поводите, защото блокиранията бяха в серия с различно времетраене. Заради злонамерено докладване под ударите на цензурата попаднаха произведения на световни класици като Марина Абрамович, Пиеро Манцони, Херман Нич и др. И причината беше просто наличието на голота,

а че тя е изкуство - нямаше значение.

Защото цензурата във Фейсбук се упражнява от ботове, както знаем. Борих се с тях, опитвайки се да стигна до човек администратор, който може да чете смисъл и да различава изкуство от не-изкуство, или най-малкото да разбере това, което написах в безбройните си писма. Така и останаха без резултат. Междувременно прочетох за съдебен процес, продължил 7 години и предизвикан от закрит Фейсбук профил на учител, публикувал Вилендорфската Венера. Накрая учителят печели делото.

И за скандалната картина „Произходът на света” на Курбе е имало сериозна битка, докато накрая директорът на отдела за Европа признава, че „картината има място във Фейсбук”. Докато изчитах всички тези истории, си мислех дали за всяко произведение на изкуството трябва да се води такава борба.

Едно по едно ли трябва да бъдат „отвоювани”

в тази среда, докато правилата в нея непрекъснато се променят, а наказателните блокирания са предпоставка за автоцензура по принуда. Мислех също, че опасенията на класиците фантасти се сбъдват – и роботите, създадени и създавани за улеснение на хората, започват да ги управляват и контролират...

За конкретната работа на Зорница-София помолих приятел журналист да покрие „онези места” с цензуриращото лого на самия Фейсбук. Този дигитален "смокинов лист" променя произведението, губи се замисълът му, както и ефектът от него, но вече можех да публикувам снимката в приемлив за ботовете вид. Поне тогава можех, преди няколко години, а сега – не знам. Дали междувременно правилата на социалната мрежа не са станали още по-строги? Дали да рискуваме с публикации за изкуство в тази среда, е въпросът. Принципен въпрос е.