Като същински маратонец актьорът Самуел Финци се раздаде до пълно физическо и емоционално изтощение (навярно), до голо, до кръв и до екстаз в продължилия два часа и половина спектакъл „Един кон влязъл в бар“ по едноименния удостоен с награда "Букър" роман на големия израелски писател Давид Гросман. Постановката – съвместен проект на Дойчес театър (Берлин), Бургтеатър (Виена) и Залцбургския фестивал (Австрия) под режисурата на Душан Парижек, гостува на Голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“ снощи, а второто представление ще бъде от 19.00 ч. днес.
Санчо започна словесната канонада за „тестване“ на публиката на български, като се връщаше към родния си език в интермедиите с най-пиперливите анекдоти и най-шокиращите откровения на героя – неговото алтер его Дов Гринщайн (през останалото време – на немски със субтитри). Защото в „Един кон влязъл в бар“ актьорът донякъде играе себе си: той е стендъп комик, който се превъплъщава в стендъп комик. С мисията за „превръщане на жива материя във виц“. Вицовете съпътстват сценичния наратив щедро и разюздано, докато постепенно представлението се трансформира в разказ за Голготата на съзряването, в своеобразно road movie, в което по-младото „аз“ на героя се прощава с детството. Дори и в мъчителния път към сбогуването с наивитета вицовете – чужди и недоизказани, няма да липсват. За да откъсне момчето от страховете му, докато го кара към погребението на единия му родител (то не знае кой), непознатият шофьор ще се опитва да го залъгва със смешки, уж за конкурс в армията (неговият образ също е „разказан“ от Финци). Вицовете и привидният цинизъм докрай ще останат единствена защита на Дов – като ходенето на ръце в невръстните му години. Накрая той може би ще се помири с миналото си, със загубите и самотата, сякаш символично засаждайки червени цветя на гроба на най-скъпия си човек: актьорът ще забие цветята стрелички в пода на сцената, а последното цвете ще запрати в тавана на дървената конструкция като поздрав към отишлите си любими. Или като предизвикателство към небето.
В спектакъла има доста неща, които не са съвсем по мярка на масовия български зрител: разсъждения за богоизбрания народ и израелско-палестинския конфликт, но пък други – усещането за първороден грях, чувството за вина и помиряване с миналото, пиететът към майката и духовното скиталчество, са колкото типични за еврейския манталитет, толкова и универсални теми на хуманизма.
„Един кон влязъл в бар“ е представление, което естествено клони и би се изляло в моноспектакъл, както първоначално е било замислено, но режисьорът Душан Парижек неслучайно е включил в него и образа на мъничето, Пиц – момичето, което Дов ще „извади“ уж от публиката: неговата съседка от детството, която го познава от невинните му години, когато е бил по-добър и още по-уязвим. В нейната роля е актрисата Катлийн Моргенайер.
***
На среща със зрителите след първото представление в София актьорът Самуел Финци разказа, че писателят Давид Гросман сам е потърсил контакт с него с въпроса дали би могъл да превърне „Един кон влязъл в бар“ в произведение за сцена. „Бях много поласкан, че самият Давид Гросман се обърна към мен, без да се познаваме. Един ден получих запитване от моята агенция дали съм готов да се срещна с него по повод тази книга, която току-що бе излязла. Срещнахме се и аз си помислих, че той ме кани за литературно четене и представяне на романа. А той ме попита дали от това може да се направи театрално представление. Моят отговор беше, че то е написано за такова. „И вие бихте ли се наели ?“, каза той, а аз веднага се съгласих“, разказа Финци.
Леко подразнен от въпроса дали се чувства български актьор в Германия, или германски актьор в България, Финци за пореден път обясни, че е българин по произход, но германски актьор, тъй като над 32 години работи и играе в Германия. "Бях на 23, когато заминах, сега съм на 57“, каза Самуел Финци, но подчерта, че тези разделителни бариери генерално не го интересуват.
Актьорът каза, че от стендъп комиците много харесва и се е учил от младия Еди Мърфи, че винаги е мечтал да мисли толкова бързо, колкото говори, и че физическата борба и добрата форма са много важни за спектакъла „Един кон…“, който на премиерата си е бил с продължителност цели 3 часа. Относно неприличните анекдоти той обясни, че „просто българският „гестус“ е по-радикално органичен, когато става дума за мръсни вицове“, но че в представлението те са по автор.
