Кинематографично, накъсано, задъхано, експресивно – красиво и страшно представление е „Хоро“ по романа на Антон Страшимиров под режисурата на Василена Радева в Народния театър „Иван Вазов“. В него има сватба и смърт, убийства и привидно спасение, офицери и анархисти, отчаяние и екстаз, брутална жестокост в думите и действието, груба еротика и непохватна нежност. Точно както и в литературния първообраз.
Произведението в основата на спектакъла е странен хибрид за нашата литература: традиционен „народен“ сюжет, роден от действителността, но излят в типична за европейския модернизъм форма – лаконична и фрагментирана. Използвайки тази особеност на оригинала, Василена Радева превръща сценичната битийност на септемврийския погром от 1923-та и прословутите кървави бели нощи – една чисто българска трагедия, в универсален образ на терора. Той напомня и за събитията от нашата история след 9 септември 1944-та, за ВОСР и съветския ГУЛАГ, за престъпленията на хунтата в Чили и Аржентина, и още, и още... В него се оглеждат всички времена на обезчовечаване и разкъсване с див антагонизъм на нормалните човешки връзки – роднински, любовни, приятелски, обществени. Без да добавя примеси към текста на Страшимиров, режисьорката е извела неговата пророческа визия и смущаваща актуалност, пластично пасващи на всяка диктатура. Алюзиите със случващото се днес между Русия и Украйна, с братоубийствената ярост към различните възгледи, са ненатрапчиви, но съществуващи.
Сценографията на Борис Далчев съвършено обслужва тази идея за планета на глобален терор. Кръглата конструкция в центъра, под чието ниво на моменти слизат да играят актьорите, е и трибунал за убийците, ренегатите, колаборационистите, подкрепящи злото с пасивната си доброта; и огромна яма, в която се хвърлят труповете на жертвите в този настръхнал в противоречия свят. Една от най-ярките сцени в представлението е многократно повтарящите се курсове на актьорите до „ямата“ и обратно с хвърляне на дрехи в нея, подобно телата на мъртъвци.
Спектакълът е силен с обединеното въздействие на експресионистичния роман и произтеклата от него драматургия: героите произнасят своите реплики, но и авторовите описания към тях със стегнатата фраза на Страшимиров (подобно ремарки). Актьорите излизат през един вход и се връщат през друг в изцяло обиграното пространство на камерната зала, станали вече различни персонажи, сменяйки само връхна дреха. Повечето влизат в по два образа и това малко обърква онези, които не познават или не помнят христоматийната творба на писателя, но атмосферата на недоизказаност и мистика „дообяснява“ необясненото. На голямата Снежина Петрова са се паднали ролите на автора на тази жестока история и на Капанката, която повежда накрая обезумялото кърваво хоро край труповете на убитите. Нейният екстатичен танц те кара да настръхнеш. Тя сякаш е актрисата, специално създадена да произнесе финалните думи: „Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари - иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари - иху-у, иха-ха - хи-и-и...“.
В забележителния актьорски ансамбъл са още Цветан Алексиев (полк. Гнойнишки), Валентин Танев (опълченецът дядо Рад, който някога е учил на българщина и сегашните убийци, и техните жертви), Ненчо Костов (кметът и анархистът), Стелиан Радев, Елена Иванова, Деница Даринова, Павлин Петрунов, Вяра Табакова, Явор Вълканов. Хореографията е на Марион Дърова, музиката – на Драгомир Йосифов.
Спектакълът „Хоро“ е част от програма „Театър+“ за дългосрочна и съвместна творческа работа за обмяна на идеи и представяне на нови драматургични и сценични тенденции. Следващите представления са на 11, 17 февруари, 14 и 25 март.
