Думата „талант“ в българския език има две значения: и божествената искра, дадена ни свише да творим, и античната мерна единица, с която се теглят най-вече благородните метали. Смисловата връзка между двата омонима търси и може би намира новата пиеса на Захари Карабашлиев „Талант“ – продукция на Драматично-куклен театър „Иван Радоев", Плевен, която преди дни имаше и своята софийска премиера в „Theatro отсам канала“. Режисьор на спектакъла е Василена Радева.
Притчата за господаря, който раздал таланти (златни) на слугите си и се разгневил на онзи, който, вместо да го умножи, заровил единствения подарен му талант в земята, логично пасва на характера на единия от двамата главни герои – неуспелия куклен актьор Ангел (Стоян Дойчев), занимаващ се по неволя с монтаж на климатици. Той е в навечерието на най-самотния си рожден ден, в който е изгубил и работата си, и любовта си. Но най-неочаквано се оказва, че няма да остане сам – изненадва го по-големият му брат Боян (Алек Алексиев), командос (бивш или не съвсем) от Чуждестранния легион, който от години живее в чужбина. Той е избягал от правосъдието в България и крие страшна тайна от историята на семейството, чийто покойни членове – майката и бащата (плевенските артисти Ива Николова и Георги Енчев) се явяват като сенки в пълния с хлебарки и призраци от миналото апартамент на Ангел, за да напомнят със своето танго, че са имали и щастливи дни.
Между двамата братя, които от 15 години не са се срещали, веднага избухват напрежение, неприязън, недоизказани обвинения. По-големият снизходително поучава другия, чието поколение не е минало през казармата, какво е да служиш; по-младият пък го засича, че е „служил“ 5 години край леглото на болната им майка, докато той е абдикирал надалеч. Това ли само, или още нещо ги е разделило? С каква цел сега единият се завръща? Нищо в крайна сметка не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.
Пиесата е писана от Карбашлиев специално за актьорския дует на Алек Алексиев и Стоян Дойчев, особената химия между които си пролича първо на кино във филма на Виктор Божинов „Възвишение“. И на сцената екранните Гичо и Асенчо са много добра комбинация: Алексиев – по-„академичен“ и изразителен, Дойчев – по делнично нехаен и до крайност естествен. В моментите на ретроспекция, когато се повдига завесата над случилото се някога, освен „сенки“ актьорите разиграват и куклена миниатюра. Например за да обяснят пиянството на бащата с лъжата, с която той на своето време се е сблъсквал навсякъде около себе си – ужасно клише (каквито в текста има немалко – и в диалога, и в ситуациите), спасено от режисьорката в по-абстрактен ключ с помощта на куклите на Рада Петрова-Андонова. Баналностите в „разказа за истината и нейното отсъствие“ донякъде изкупват неочакваната развръзка и ироничният финал – може би първа мъничка стъпка към сбъдване на прогнозата на по-големия брат: че неволите на другия са всъщност дарове на съдбата, които ще го изведат към ново начало…
Сценографията и костюмите в спектакъла са на Симеон Стоилов, музиката е композирана от Милен Апостолов, а сценичното движение – от Анна Кабакова. Следващите представления на „Талант“ са на 15 ноември – в Плевен, и на 25 ноември – в София.
