„Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд със сигурност е един от крайъгълните романи в световната литература. Вечните теми за борбата между доброто и злото – понякога „заключени“ в едно и също тяло, за антагонизма между дух и плът и за всесилната магия на изкуството са вдъхновили създаването на множество театрални и филмови интерпретации на неизменно актуалната творба. През седмицата столичната публика видя в Народния театър „Иван Вазов“ най-новата за България: на Драматичен театър – Габрово, с режисьор Веселка Кунчева и сценограф Мариета Голомехова – отдавна сработен тандем, обединил се наскоро под марката Puppet’s Lab. Спектакъл, който би направил чест на всеки световен театрален фестивал, и разтърсващо преживяване за зрителите – а очевидно и за артистите.
Новата саркастична и безмилостна в жестокостта и красотата си версия (точно какъвто е и главният герой) звучи, или по-скоро се визуализира, като универсална притча за загубата на светла човешка идентичност в гонитбата на удоволствия, в преследването на социален престиж и престъпването на всички възможни морални граници в посока изкушенията, греха и чувството за безнаказаност.
Дориан Грей пристига в Лондон като чист младеж, живял на село, но много бързо си намира ментор в лицето на циничния лорд Хенри и хранителна среда за развращаване в общество, което разточително отдава себе си на консумирането на деликатеси и злословия. В двете главни роли са двама гост-актьори, и двамата – отлични попадения: Благовест Мицев и Цвети Пеняшки. Още една от началните сцени в представлението задава „кода“ му и остава култова – условното сервиране и унищожаване на няколко сребърни тави с приготвени по различни рецепти коледни пуйки (невидими на „битово“ ниво). Нещо като пантомима или танцов етюд на бездушния консумизъм, хореографията е на Явор Кунчев. В постановката участва почти цялата габровска трупа: Мелин Ердинч, Таня Йоргова, Виолина Доцева, Надежда Петкова, Атанас Димитров-Фози, Александър Андреев, Адриана Димова, Дилян Николов, Добринка Тосева, Магдалена Славчева, Поля Йорданова. В образа на художника идеалист Базил, създал портрета на Дориан, който с алчността на младостта си пожелава да остарява картината, а той – не, е актьорът Димо Сава Димов.
В този прочит на „Портретът на Дориан Грей“ афористичното, често прекалено пищно и куртоазно слово на Оскар Уайлд, почти не се усеща, заместено с философско-поетичните прозрения на авторите на драматизацията Полина Христова и самата Веселка Кунчева. Впрочем въбще тук не словото доминира, а действеността, демонстрирана във визуално впечатляващи сцени, всяка от които – силно аплодирана от софийската публика. Одухотворяването на картините на Базил (композиции от актьорски тела зад прозрачен параван) под влияние на възхищението на Дориан, танцът прелъстяване на младата актриса Сибил/Жулиета, която той ще изостави, и много още; връх обаче е сцената с падението на Дориан, изразено в трептенето на десетина чифта актьорски ръце зад фигурата на главния герой и възземането му като зъл гений, който гази човешки тела, докато отново не почувства порив да се хвърли в нечия утешаваща моралните му терзания прегръдка. Ще има и миг, в който Дориан ще се срещне с душата си – остаряла и ужасяваща като оглозган конски череп, и ще пожелае да си възвърне невинността. Опитите за прераждане в доброто са особено силно въздействащи в своеобразното "чистилище" сред декора, при което душевната борба на персонажа е естетизирана в червено.
Другата доминантна тема в спектакъла е за съдбата на твореца: захваща я още в самото начало арогантният лорд Хенри, който в тия първи минути сякаш е и авторът Оскар Уайлд – толкова Цвети Пеняшки прилича на него под приглушената сценична светлина. Той разсъждава за безполезността на стремежа творецът да остане в историята – вкусовете и авторитетите се сменят, гениите биват заместени от прииждаща посредственост, само силните на деня винаги са на върха. Сър Хенри и съпругата му са олицетворение точно на тези силни – лицемерни, лишени от чувства консуматори, които се плюят с хапки храна и си пожелават взаимно за лека нощ другият да умре насън. С тях завършва и представлението – докато Хенри ликува, че Дориан ще е завинаги белязан от отровата на неговия циничен ум, не само че Дориан го опровергава (може би преоткрил любовта или...душата си), но и вселенският разум започва да се бунтува, предизвиквайки страшно земетресение. То ще срине статуите в градината, и без това фрагментирани по модела на изкривените морални разбирания на елита. И това е новото силно послание на спектакъла на Кунчева: земята няма да ни изтърпи, ако не се върнем към човечността – няма да пощади човечеството, ако не се обърне към доброто. А това, оказва се, не е невъзможно…
В представлението са използвани произведения на студентите по скулптура от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Музиката е на композитора Милен Апостолов.
