Казва, че ковидът я е повалил по гръб, но като котка върху горещ ламаринен покрив Йоана Буковска-Давидова бързо се изправя на крака. С крехката фигурка на малолетна Жана д`Арк и с желязната воля на професионален войник, актрисата се връща в полезрението ни по-силна отвсякога, по-силна дори от виталните и жилави женски характери, в които се е превъплъщавала – Стела от „Дунав мост“, Нели от „Моето мъничко нищо“, Виолета Захариева от „Откраднат живот“ на екрана, Маги Котката на Тенеси Уилямс, Елен Петрашева на Димитър Димов, Мария Стюарт на Шилер, Евридика на Жан Ануи, Антигона на Жан Кокто на сцената и десетки още…
В най-скоро време Йоана ще възроди моноспектакъла си „Променяне“, който я запозна с Лив Улман – и това ще стане на „възкресното“ 33-то представление след 32 изиграни преди пандемията. Актрисата – майка на 11-годишни близнаци, продуцира поредица документално-художествени филми „По следите на…“, посветени на наши писатели и включени в учебната програма на децата. Заедно с пианистката Надежда Цанова и прима-балерината Веса Тонова тя е душа на концерт-спектакъла Curiosas с музика на романтизма и поезията на Мара Белчева, Емили Дикинсън и Анна Ахматова. Изнасят го на нетрадиционни, мистични места – при Мадарския конник, Казанлъшката гробница, пещерата Леденика, а тази неделя от 19 ч. ще го покажат с вход свободен в градинката пред катедрала „Св. София“.
Но за Йоана пропукването на професионалните ледове идва най-вече с предложенията за участие в нови филми, които тепърва започват да излизат като премиери в кината. „Аромат на липа“ бе представен в четвъртък на кинофестивала „Златна роза“ във Варна, а се завърта по екраните в страната на 23 октомври. На 27 септември във Варна, но извън състезанието, ще бъде показан и „Чуй ме“ – копродукция на Гърция и България, която ще влезе в киносалоните ноември-декември. Най-близката галапремиера – „След сезона“, е на 26 септември в София, а 3 дни по-късно филмът ще е в масово разпространение.
Когато е писано да стане
Морският филм „След сезона“, който снимахме на Силистар – на моя любим семеен плаж, както аз го наричам, е прецедент за припокриване на личната ми с професионалната ми реалност. Той е прецедент за мен като актриса и човек по много параграфи. Вдъхновен от нашата обща работа в „Патриархат“ и „Моето мъничко нищо“, Дочо Боджаков написа сценария специално за мен, като привлече и Марин Дамянов да му помага, още в 2006-а. Тогава не се осъществи, но двамата ми се обадиха точно в ковида, че са останали едни неоползотворени пари от нереализирани проекти поради локдауните и блокирането на работата на всички филмови екипи. Ако не се използват, те ще трябва да се върнат в държавния бюджет, ето защо от НФЦ отворили папките с одобрените проекти от бламирани конкурсни сесии.
Сигурно знаете, че когато някой заведе дело, за да оспори резултатите за даден проект, нито един от участващите в сесията и приети проекти не може да си вземе субсидията и не бива осъществен. В НФЦ виждат кои са одобрените, които не са си получили финансирането, и се обаждат на Иван Панев, който междувременно беше произведен в режисьор, защото Дочо Боджаков вече се беше отдал само на преподаването (Панев е негов ученик). Той ме попита: „Искаш ли все още да го снимаш?“. Как да не искам, та той е писан за мен! От кастинга, който Дочо беше направил навремето, не остана никой – само аз. Смятам, че филмът се получи много добър като краен резултат, защото в тази камерна, универсална любовно-криминална история сме събрани добри актьори, които се познаваме от други проекти и нямаме тази опознавателна преграда помежду си.
Моята героиня във филма – Стела, е жена, която живее на плажа от години, там е нейното обиталище. Това, че аз съм прекарала 7 лета на този плаж с мъжа ми и с децата ми – първо като бебета, после растейки, опознаването на това пространство и възприемането му като мое лично пространство като Йоана, ми помогна да се доближа максимално до Стела, която беше писана за Йоана. Тоест, ако има героиня, която наистина да съм търсила максимално да прилича на мен като човек, то това е тя. Дочо каза: „Винаги ти дават да играеш едни прекалено различни като същност от теб жени. Ти ги правиш убедително и хората решават, че си такава“. А той искаше да извади моето друго лице пред публиката, за което искрено му благодаря.
Когато за пръв път прочетох сценария, не разбирах напълно поведението на тази жена. Но, ето, минаха толкова години, аз минах през хиляди житейски перипетии и вече няма нещо, което да не ми е ясно. Стела е много по-близо до моето световъзприятие за живота и за важните неща в него от другите ми героини. Природата, която е като персонаж във филма, е нейната връзка с това коя е тя и как трябва да се обича. Тази силна взаимовръзка между човека и природата е нещо, което Йоана изповядва на 100% в живота си и така се опитва да обяснява света и на децата си. Изкуствено наложеният ни от социума и градската среда живот „в кутийки“, разделени, всеки сам за себе си – всъщност това е изначално грешно като принцип. Защото всичко в природата е взаимно свързано, всичко има причинно-следствена връзка и когато го осъзнаем, може би ще ни е по-лесно да живеем като общество.
Да пиеш сълзи от мастиха
Гръцкият филм „Чуй ме“ с режисьор и сценарист Мария Дуза за мен също беше прецедент – това беше първото ми предложение след ковид-дупката на тотална липса на работа и на пари съответно. За пръв път в живота ми се наложи да науча роля на език, който не говоря, и да я изиграя така, че да ми кажат: „Не ти вярваме, че не говориш гръцки“. Да, научих ролята си на гръцки.
Благодарение на моята добра приятелка и една от кръстниците на децата – режисьорката Ефемия Фард, която е наполовина гъркиня, седнах и 2 месеца учих: първо като папагал, второ като песен, трето като стихотворение, после всяка дума знаех какво значи, после си направих актьорската партитура и накрая, когато отидох толкова добре подготвена на терен, оцениха моя начин на игра и казаха: хайде да й напишем още сцени! Мария Дузе се развика: „Луди ли сте, тя тия сцени ги учи два месеца!“. И ми написа сцени без думи, защото искаше да доразвие образа, а аз имах идея как да стане това – за мене киното никога не е било точно в говоренето, то е в изиграването. Тя тези неща с радост ги прие и моят персонаж стана доста по-богат и завършен. Играя българка фармацевт, която от няколко години живее в Гърция със сина си тийнейджър. „Чуй ме“ е филм за аутсайдерите в множество измерения – имигранти, глухонеми, маргинали, трудно приемани и вписващи се в обществото.
Остров Хиос, където снимахме, е най-малкият от петте големи острова на Гърция, намира се точно срещу Измир – препоръчвам искрено който не е ходил, да го посети. Той може да се сравни като усещане само с Родопите – с изключение на това, че там няма море, но те за мене са нашето планинско море, като погледнеш как се е надиплила с тези меки вълни цялата планина. Хиос носи същата животворна женска енергия, каквато има в нашите Родопи. Единствено на Хиос, и то само в южната част на острова, се среща растението мастиха (а не мастика). Сълзите от мастиха са много полезни – пият се за стомаха, черния дроб и жлъчката, прави се и ликьор от тях. Бабите на Хиос ми казваха да не си купувам от аптеката и ми носеха буркани с току-що събрана смола. Моят проблем с жлъчката се появи след ковида – лекарите ми откриха камък и ми препоръчаха да пия сълзи от мастиха. И аз, без нарочно да съм го търсила, се озовах на единственото място на планетата, където расте мастиха. Отдавна знам, че няма „съвпадения“, но при мен тези синхроничности са особено силно изразени.
Оправните ми героини ме научиха
При мен през лятото и есента на 2021-ва всичко сякаш се случваше по график отгоре. След Хиос отидох на нашето море да снимам „След сезона“. Заминах с червена коса на 24 септември, на 15 октомври трябваше да се върна в София, на 16-и си направих черна прическа, опаковах си багажа и на 17-и вече пътувах за Америка. С един ден разлика, което също е прецедент в моя живот, аз буквално скочих от единия филм в другия – „Аромат на липа“ на режисьорката Сиси Денкова, първата БГ продукция, снимана в САЩ. Такова влетяване в абсолютно различен сюжет, на друг континент, беше зашеметяващо. Пътувахме двете с Албена Михова, а тя, милата, се смята за голям карък при пътуване със самолети. И това ни отвори голеееми проблеми, защото когато човек смята нещо за себе си, това отваря вратата и проблемите наистина влизат. Но някои от по-оправните ми героини са ме научили да мисля комбинативно в такива ситуации.
Ние пътувахме с 3 полета: от София до Истанбул, от Истанбул до Чикаго и от Чикаго до Мемфис. Спестявам по-дребните перипетии, ще кажа само, че в Чикаго тичахме до терминала да не си изпуснем полета, защото на другия ден в 7 трябваше да сме на снимки. Стигаме, слава Богу, до терминала, виждаме, че всичко е наред – тъкмо започват да викат пътниците, и заставаме точно пред служителката на гейта, от който трябва да излезем за полета за Мемфис. Стоим пред нея поне 30 минути. Тя извиква хората на някакви странни групи, а нас все не ни вика. Решаваме да се наредим на опашката – като си покажем билетите, тя ще ни пусне. Стигаме до нея, а тя: „Ах, това вие ли сте, аз ви виках преди известно време, но не отговорихте и аз ви продадох билетите“... Моля?! Как така?! Ние ви стояхме под носа в последния половин час, кога сте ни викали?! Преди това. Ние преди това си чакахме багажа, можехте да ни извикате отново, а не да ни продавате билетите. Освен това нашият е комбиниран билет, ние пътуваме с още два полета преди вас и утре сме на снимки. Не можем да не се качим на този самолет, разбирате ли, нас ни чакат! „Съжалявам, но няма страшно, вие ще получите по 150 долара обезщетение“. Не ни трябва обезщетение, бе човек, ние трябва да сме там! Това беше абсурд! Чакат ни всички актьори и екип от 30 души масовка. Когато тя тръгна да си излиза и да затваря гейта, много се ядосах. И тогава ме осени: „Вижте какво, ние сме актриси, чакат ни на терен в Мемфис. Ако вие не поправите грешката, която изобщо не е наша, нашите продуценти ще заведат дело срещу вашата компания и ще изискат да им заплатите целия снимачен ден, който ще бъде провален багодарение на вас!“. Ей-такива й станаха очите и по челото й изби пот: „Момент!“. Затвори вратата и излетя към ръкава на самолета. След по-мако от 10 минути се връща с двама мъже – чернокож и бял. И те си говорят: „Супер, тъкмо ще разгледаме Чикаго. 150 долара – кой ти ги дава“, там нали всичко за тях е пари… А на нас жената ни казва: „Влизайте!“. Значи тя ги е измъкнала тях – дала им е пари, за да останат да спят в хотела и да пътуват със следващия полет, за да настани нас, защото това, което й казах, я изприщи не на шега… Аз, която нямам самочувствие, че говоря добре английски, да видиш как ми идват думите, когато ме ядосат.
Пристигнахме навреме за снимките, обаче за масовите сцени дойдоха външни хора и се появиха положителни ковид-тестове в екипа. Така на всички ни наложиха 10 дни карантина. Забавихме се, но пък сбъднах мечтата да видя какво се случва в Америка на Хелоуин. А в последния снимачен ден – 5 ноември, се обади режисьорът Павел Веснаков да ме покани за роля в сериала „Лъжите в нас“. Така пак предадох щафетата за следващия филм, точно завършвайки предишния.
