Да се заключиш сам – това е ключовата ситуация в пиесата „Кулата“ на младия автор Борис Кръстев, която спечели последното издание на конкурса за нова българска драматургия на Театър 199 и е превърната в спектакъл на неговата сцена от известния режисьор Съни Сънински. Без извинение за тавтологията, тя не е случайна. Често в живота крием ключовете към добрите решения сами от себе си, боим се да сме щастливи, да сме свободни, да дръзнем...
Архетипният образ на принцесата, която чака принца на бял кон да я спаси от кулата, в която е затворена от злия баща/змей/магьосник, е добре познат от приказния фолклор. Но тук нещата не са като в старите приказки, а като в модерния свят – и за изисканата дама, и за нейната мъжка компания.
В мрачната кула от декора нашата принцеса – прекрасната Йоана Буковска-Давидова, модулира гласа си между момичешката закачливост, женското кокетство, надеждата и отегчението, докато бродира на гергеф в очакване на обещания й от житейското клише принц. Пристига обаче рицар – Свежен Младенов, който е успял да намери пътя до нея, ала, нежелан, не знае как да се върне обратно (може би затова и ще идва плахо да пробва късмета си още няколко пъти ). А принцът – Йордан Ръсин, който се навърта наоколо, така и няма да може да стигне до нея, защото с неохота ще мъчи да отключи отворена врата…
Принцесата е с шлейф, който преминава в завеса на прозореца (или завесата на прозореца преминава в шлейф, сценографията и костюмите са проектирани от художника Юлиян Табаков). Тъй или иначе, тя е закарфичена на къс повод за стената подобно на пеперуда в хербарий. Рицарят пък не е точно героичният тип от епоса – прилича по-скоро на заблуден в друг сюжет Дон Кихот с иронично пробита кофа вместо шлем на главата (човекът на Сервантес ползваше за случая легенче за бръснене). Но дори и такъв, той би могъл да предложи доста опции на красавицата, ако тя не би била упорито вкопчена в общоприетите представи за достойната партия. А портите на кулата пред принца са „заключени“ навярно само в неговата глава, защото просто се отварят навън, а не навътре, както той демонстративно се опитва да проникне. И ето го пак страха да сме щастливи, да се открием взаимно, да се втурнем в света на другите. Ако го направим, то ще е само в сънищата наяве, в мечтите, когато вече всичко друго може да е изгубено…
Вълшебна приказка – само на пръв поглед, а всъщност модерна притча за обърканите желания и фобиите на съвременния човек, за пропилените с лека ръка възможности и пратениците на съдбата, които невинаги сме в състояние да разпознаем. „Кулата“ на Борис Кръстев е изключително асоциативен текст, който би могъл да поведе по различни пътища в неговото тълкуване; написан с отлично чувство за абсурд и парадоксалност, с невероятно забавен и смешен диалог. И не на последно място – с учудващо за толкова млад човек проникновение относно подтиците в действията на жените и мъжете.
В „Кулата“ уж не се случва нищо кой знае какво, няма изобилие от разтърсващи събития – всичко е загатнато и зашифровано в подтекста на диалога. Режисьор като Съни Сънински обаче неведнъж е създавал велико зрелище и игрови разгул именно от текстове, в които няма много действие в класическия смисъл на думата – това е негова запазена марка. И тука е така. Обикнатата от него виртуозна работа с предметите, типична за куклената режисьорска школа, към която и той принадлежи, тук разчита само на едни червени клоунски носове и на мечовете на кавалерите. Един от тях ще се окаже особено фатален. Виртуозна е и работата му с актьорите: остри, самоиронични, изненадващи – различни от собствените си клишета. Изразителната хореография е на Мила Искренова, музиката – на Емилиян Гацов-Елби. Следващото представление на „Кулата“ в Театър 199 е на 23 юни.
Борис Кръстев е възпитаник на проф. Здравко Митков в НАТФИЗ, носител на стипендията на името на Стефан Данаилов, връчвана на надарени студенти, и понастоящем актьор в Пловдивския театър. Син е на Малин Кръстев и Станка Калчева – талантът е кодиран в гените му.
