Всеки, който е успял вече да гледа филма на БНТ "В името на Бог Ръгби" с автор Васил Върбанов, няма как да е останал равнодушен, чувайки наелектризиращата реч на настоящия капитан на националния отбор на България Петър Николов пред съотборниците му преди един от домакинските ни мачове на ст. "Васил Левски". Силните и искрени думи на №10 от тима са и нагледното доказателство за лидерския му характер.
Николов вече е на 33 години. В България е играл за родния "Балкански котки" (Берковица), където е и в момента, има и престой в тима на НСА. Има два периода във Франция - един сезон в "Руан Норманди" и три сезона в "Асруик". За националния отбор на страната ни има 35 мача до момента и е ръгбистът с най-много отбелязани точки за тима до момента.
1. Лагер и турнир във Франция ни запалиха истински по ръгбито
Бях с националния отбор за юноши - старша възраст на три подготвителни лагера за по 10-12 дни през 2007 г. Дотогава сякаш тренирахме, за да не стоим вкъщи, както се казва, но тази подготовка ни промени. Първият лагер бе само за физическа подготовка, във втория вече малко почнахме да пипаме и топката, а третият бе само за технически елементи. Резултатът беше впечатляващ - на турнира във Франция станахме първи в класирането и се качихме в по-горната група, което не се бе случвало на страната ни в тази възрастова група. Там видяхме също как състави като Англия и Франция са светлинни години пред нас. С този успех, който изненада дори ръководството на федерацията, ние се запалихме много и започнахме да тренираме вече сериозно след завръщането си в България, а не само, когато имаме свободно време. Резултатите не закъсняха - на следващата година се задържахме в по-горната група. Но се случи и друго - онзи юношески тим постави основата на настоящия мъжки национален отбор, който в последните години постигна такъв възход и има 14 победи от 16 мача.
По време на лагера във Франция се впечатлих на каква почит е ръгбито там, как деца на 5-6-годишна възраст си подават ръгби топка на улицата. Трогна ме и отношението на местните в селцето, в което бяхме отседнали. Фактът, че сме ръгбисти предизвика у тях голямо уважение. Те се организираха да ни карат на тренировки с колите си, без да ни искат никакви пари. Намират ни терени за подготовка. Бяха радостни, че ни помагат. Децата идваха да ни гледат.
Е, имаше и смешни моменти. Един от съотборниците ни не искаше да чака момента за прането и реши да си изпере екипите за тренировка, както и бельото в миялната машина за чинии в стаята си. Дори беше сложил една таблетка за миялна.
2. Получените и научени уроци в чужбина
През 2012 г. заминах да играя във Франция. Подписах полупрофесионален договор с "Роуен Норманди". Мога да кажа смело, че това, с което се сблъсках и видях, ме изгради да бъда играч на по-различно ниво. Осъзнах, че все едно до момента нищо не съм играл. Че в Южна Франция ръгби е №1, а футболът е някак встрани. Научих най-вече, че да си добър в играта са нужни не само уменията ти и физическите данни, а най-вече психиката. Че уважението и класата се печели с игра на терена, а само името и визитката не ти помагат.
Да, пред мен в началото имах езикова бариера, но ментално този престой ме изгради много. Показателна бе една случка в този отбор. Имах един познат, който в даден мач бе на резервната скамейка, а аз бях титуляр. Реших, че искам и той да поиграе, затова поисках смяна в 70-ата минута. Обясних, че съм изморен. Което прозвуча някак странно, тъй като правихме толкова здрава физическа предсезонна подготовка, че след това имаш чувството, че можеш да играеш два мача един след друг. Треньорът ме изгледа странно - не знаех, че той взима тези решения. Аз действах, както си бях свикнал в България - ние си казваме. На първата тренировка след мача обаче той ме изкара пред всички - общо към 40 души, тъй като тренираха заедно А и Б мъжките формации на клуба. Попита ме на колко съм години. "На 22", отговорих. "Странно - Види (б.ред. - мой румънски съотборник) е на 42 и играе без проблем цял мач, без да иска смяна, а ти на 22 ми казваш, че си изморен", укори ме треньорът. Тогава ми идеше да потъна в земята от неудобство. Но разбрах по трудния начин, че на терена не играе приятелството, а този, който се напъва и влага в тренировките, който се е представил добре в предишния мач.
И всичко това, което научих тогава, ми помогна страшно много във втория ми френски отбор - "Асруик". Вече бях и по-добре с езика, започнах да показвам на какво съм способен. Съответно получих и голямо уважение насреща, започнаха да ме канят на различни събития. Отделно проявяваха разбиране, когато исках смяна на квартирата, защото това влизаше в полупрофесионалния ми договор, както и ангажимент от клуба да ми осигурят работа, евентуални хонорари за мачовете, да ми съдействат с документите и т.н. Просто осъзнах, че виждайки раздаването от моя страна, те демонстрираха, че ме ценят.
3. Завръщането в България
През 2016 г. реших да се прибера в България и да се опитам да предам този манталитет и натрупания опит на моите съотборници в клуба от Берковица, където започнах да отговарям и за подготовката. Считам, че това, което опитах да наложа на местно ниво, се отрази положително върху играта и резултатите на тима в последните години. Някои ми се сърдеха в началото, най-вече за начина на подбиране на състава, но после разбраха идеята ми - в игра трябва да е най-добре подготвеният. Самите ни тренировки на "Балкански котки" се случват по доста сложен начин. Повечето от нас живеят и работят в София и се събираме да тренираме в столицата. Съответно тези, които са си от Берковица, пътуват с колите за заниманията и след тях се прибират обратно. Но успяваме, колкото и да е трудно.
4. Новата ера в националния отбор
С идването на Ромен Балмис като селекционер на отбора на България нещата тук започнаха да се случват така, както се прави в нормалните отбори, включително и клубни. На много нива - подготовка, лагери, тренировки, организация. Виждаш къде ти е куцата страна, започваш да наблягаш на нея. Добрите резултати не закъсняха.
Това съответно води и до различни весели ситуации. Често се е случвало да тръгнем с автобус и след това да се върнем, защото някой нещо е забравил. Съответно той понася шегите.
Спомням си след едно гостуване в Черна гора, където постигнахме хубава победа (б.ред. - 57:0 през 2018 г.) на връщане в автобуса празнувахме с бира и песни. Дори тогава въведохме традиция - "бойно кръщение" на дебютантите в отбора ни. Трябваше да притичат по бельо от задната седалка до шофьора и по-опитните им тупваха "по една лапа", когато преминаваха покрай техните седалки. За добре дошъл. Веселбата беше факт, но по-важното бе, че се получи много добра атмосфера в отбора, създаде се колектив, което е от огромна важност в ръгбито.
