Димитър Димитров е един от най-известните и успешни български футболни треньори. Роден на 9 юни 1959 г. в Бургас, днес той навършва 64 години. Започва да играе футбол в "Черноморец" (Бс) и "Академик" (Сф), но прекратява кариерата си още на 24 години заради тежка травма. Тази неприятност обаче е за сметка на сполучливата му кариера като треньор - на "Нефтохимик", "Литекс", "Левски", "Велбъжд", "Локомотив" (Пд), "Нафтекс", "Черноморец Бургас", "Лудогорец", "Берое", а за последно - на "Спартак 1918" (Вн), с който се раздели преди дни. В чужбина е водил два тима в Саудитска Арабия - "Ал Насър" и "Ал Кадисия", на два пъти е бил начело на казахстанския "Иртиш" (извежда тима до трето място в първенството през 2016 г.), работил е и в руския "Амкар" (Перм). Печелил е шампионски титли с "Литекс", "Левски" и "Лудогорец", като със "сините" извоюва и Купата на България. Бил е и селекционер на националния ни отбор от септември 1998 до края на 1999 г. Популярен дори и в чужбина е с прякора си Херо. Обявен е за почетен гражданин на Бургас и Павлодар.
1. Първите ми стъпки в Саудитска Арабия
При първото ми пътуване за Риад кацнахме на летището в Медина. Още от стълбичката ме лъхна изключително горещ въздух. Все едно бях в сауна. Първосигнално ми идеше да се обърна и да се върна с обратния полет. В крайна сметка ми се събраха там два периода от по година и половина. Толкова ми бяха договорите. Общо три години. Оттогава обичам да казвам: "Три години, но се считат като за тридесет". Действително е трудно да си чужденец, европеец там. Изключително изненадан бях от техните сватби. Един от футболистите ми ме покани. На шега го попитах дали е виждал булката предварително, да не се окаже неприятно изненадан. Той ми отвърна, че наистина не я е виждал, но изборът е бил на майка му и най-голямата му сестра, и той напълно им се доверява. Аз в крайна сметка не успях да отида. Но мои колеги от треньорския екип отидоха и разказаха, че през цялата вечер мъжете са били в едната стая, а жените в другата. Един от колегите дори погрешка влязъл в женската стая и там всички били със свалени бурки. Гледали се близо минута, като шокът и за него, и за тях бил голям.
2. Как не спах в Мека
В Саудитска Арабия има два свещени града - Мека и Медина. Веднъж гостувахме на един отбор в Мека. Оказа се, че най-близкото летище е на 80 км, защото не бива да се лети над тези градове, за да не се оскверни въздухът. Настроих се, че ще пътуваме по магистралата. Те са големи, удобни. Чух дори, че били правени от строителен предприемач, който е бащата на Осама бин Ладен. Потеглихме от летището - аз в джип, а пред мен - автобусът с отбора. Но каква беше изненадата ми, когато джипът, в който бях, изведнъж се отклони по един второстепенен път. Попитах защо не продължим по магистралата. Отговориха ми, че тя е само за мюсюлмани, а християните трябва да се придвижват по въпросния път. Близо 80 километра, с доста завои. Както и да е - стигнахме до Мека. Проведохме тренировка на стадиона, който е в зона, разрешена за християни. След това обаче изведнъж се оказа, че не мога да остана да спя в града. Всички хотели се оказаха извън тази зона. Домакините с известно неудобство ми предложиха да преспя в една тясна стаичка два на един метра на самия стадион. Категорично отказах. Тогава се оказа, че единственият вариант е отново да се върна към летището, по тези 80 километра със завоите. На следващата сутрин пак го минах това разстояние и след мача - също. Дълго ще помня това гостуване. Повече не сме играли там, защото отборът от Мека след това изпадна от дивизията.
3. Студът в Русия
На другия полюс са ми впечатленията от времето в Русия, където се сблъсках с изключителен студ. В първия ден при пристигането ми в Перм беше -30 градуса. Бяхме в хотела и решихме да се разходим из града с моите колеги и да разгледаме. Къде ти... Още на десетата минута лицата ни бяха замръзнали, веждите ни заскрежени... Колегата ми Детелин Маслов, който отговаря за кондиционната подготовка, беше с шуба, но отдолу с едно леко костюмче. Коленцата му направо трепереха. Почти на спринт се върнахме обратно в хотела... Хората там обаче са си свикнали със студа. Колите им се палят с една специална система, при която на всеки час или два моторите сами се включват, за да загрее двигателят. Камионите пък предварително се нагряват с горелки, за да заработи моторът. Гумите им са с метални шипове, за да не се плъзгат по леда. Е, всъщност с най-големия студ в живота ми съм се сблъсквал в Казахстан. В Павлодар температурите падаха до -40 градуса.
4. В Казахстан
Там имах един много успешен престой в "Иртиш", който включваше и спечелването на бронзови медали през 2016 г. Имах и един не толкова приятен, отново там, най-вече заради новите хора в ръководството. Но в спомените ми останаха изключително топлите и сърдечни хора в тази страна. Те ме посрещнаха изключително позитивно и се държаха така с мен до края. На стадиона имаше моя картонена фигура, с която феновете се снимаха. Още в началото с мен се свърза един човек с български произход, който обаче никога не бе идвал в страната ни. Името му бе Пьотр Баглаев, сериозен бизнесмен. Издирил ме, дойде при мен и се запознахме. От първия момент започна да ме нарича "брат", скоро и аз започнах да се обръщам към него по същия начин и така си останахме до края, изключително близки. Та той ме запита дали от клуба са ми дали кола. Отвърнах му, че нямам такава. Ако нещо ми се наложи - обаждам се и те пращат кола с шофьор. Този човек настоя, че имам нужда от автомобил и още на следващия ден прати на мое разположение джип. Бях шокиран от жеста към един почти непознат за него човек, какъвто бях аз в началото. Изобщо там са винаги готови да ти помогнат. Няма да забравя веднъж как се прибирах към дома си и заваля силен дъжд. Трябваше да вървя още километър, но реших да не се крия и продължих. По пътя 10-15 коли ме спряха, без да ме познават. Едва ли някой би ме разпознал в този порой, че съм треньорът на "Иртиш". Всичките шофьори ме попитаха дали искам да ме закарат до дома ми. След това споделих с колегите ми в екипа, че това в България много трудно ще се случи.
5. След новината за моето заболяване
Историята на моята болест бе следната - през октомври 2011 г. ми откриха тумор в стомаха. Бях в ИСУЛ на изследвания и един от лекарите, който явно бе и преподавател, беше довел в стаята ми 7-8 студенти, когато ми бе направена гастроскопия. Няма да забравя как после отидоха в съседна стая и един от студентите, който явно ме беше познал, запита каква е диагнозата. Отговорът на лекаря бе доста песимистичен, като той не предвещаваше много дълъг живот. Тогава го преживях изключително тежко. Някак цялата история достигна до жълтите вестници и сайтове и се раздухаха какви ли не теории. Представям си как са се чувствали моите роднини, които са чели това...
Но ме мотивира и ми подейства изключително благоприятно друго - реакцията на хората. След като излязоха тези измислици по някои медии, реших да обявя на пресконференция, че имам рак. Беше преди мача "Черноморец" - "Левски" (2:0). Реших го спонтанно и това страшно много ми помогна. Получих огромна подкрепа още на мача. През цялото време феновете на "Левски", нищо че бяха гостуваща агитка, скандираха името ми. На ден в "Черноморец" се получаваха стотици писма с пожелания, включително от българи, живеещи в чужбина. Няма да забравя и един изключително емоционален момент. Имахме мач в Гоце Делчев и там ми казаха, че някакъв човек много държи да ме види след двубоя. Оказа се един дядо, който носеше със себе си една торбичка. Каза ми, че е мой почитател и знае за състоянието ми. Подари ми един пакет с орехчета и бурканче с мед. Каза ми: "Нека това ти е за лечението, не мога с какво друго да ти помогна". И това ме трогна изключително много.
