Валери Йорданов – обикнахме го още щом чухме неговия възглас "Да живей България!" в дружината на хъшовете на Александър Морфов пред театър "Българска армия", откъдето два часа по-късно излезе със статуетка "Аскеер 2005" за изгряваща звезда. Оттогава "Аскеер"-ите му за актьорски постижения вече са два, "Икарите" – също толкова, а ученикът на проф. Стефан Данаилов продължава да е младият Бръчков и във възстановения на сцената на Народния театър "Иван Вазов" спектакъл "Хъшове Reborn", както на шега го нарича той. За Валери "Хъшове" е повече от татус за цял живот, каквито по тялото му са изрисувани не един и два. Защото темата за свободата силно го вълнува със своите въпроси: Как да оцелявам, запазвайки достойнството си? Готов ли съм да се жертвам или да пожертвам нещо ценно свое? Какви са житейските ми планове? Плановете ми са да съм свободен, да се чувствам свободен, отговаря си сам. Реализира ги и като режисьор чрез героите на филмите си: с дебютния "Кецове" и сега с втория – "Шекспир като улично куче". Въпреки дългия път и препятствията по него.
1. Кръчмарят, който рецитираше „Хамлет“
Първият вариант на сценария за „Кецове“ беше написан, когато завърших работа по „Откраднати очи“. На този вариант му трябваха 8 години да го осъществя. Готовият филм беше поканен на 3 фестивала клас „А“ – Карлови Вари, Москва и Манхайм, получи международни награди на още над 20 други фестивала. Същевременно беше българското предложение за „Оскар“ (2012) и беше номиниран от Европейската филмова академия сред 40-те най-добри ленти от Европа за годината. Събра над 100 хиляди зрители, което за малкия български пазар е страшно много, и намери своите фенове – хора, които живеят по същия начин като героите. И аз си казах обнадежден, че следващият филм ще ми отнеме време наполовина – 4 до 5 години. Оттогава минаха 11 години – премиерата предстои чак сега!...
Завърших началния вариант на сценария за „Шекспир като улично куче“ няколко дни след премиерата на „Кецове“, защото имах идеята още от ученик или от първите години като студент. Поводът за този филм беше един човек, чиято роля се изпълнява брилянтно във филма от Захари Бахаров. Този човек навремето направи много за мен и се чувствах длъжен да го спомена. Той промени живота ми. Аз бях доста палав като тийнейджър, целият ми квартал бяхме такива: много четяхме, много спорехме и същевременно не ни пукаше – бяхме малки „хъшчета“, които не се подчиняваха нито на кварталния милиционер, нито на каквито и да било фактори, които се опитваха да ни нареждат. Доста беше рисковано накъде ще тръгне пътят ми. Този човек държеше кръчма, в която работех като ученик. Когато ме приеха в НАТФИЗ, той събра целия квартал да почерпи и накрая произнесе… един от монолозите на Хамлет. Тогава ми каза: „Гордея се с теб. Три пъти съм кандидатствал във ВИТИЗ, стигах до последен кръг и не ме приемаха, защото съм никой и идвам отникъде. Надявам се ти да успееш да бутнеш стената!“.
2. Кръгом и обратно
Най-голямата ми награда на тазгодишния фестивал „Златна роза“ във Варна беше, че след излъчването на „Шекспир като улично куче“ от залата излизаха хора, които бяха едновременно просълзени и усмихнати. После дойдоха и доста шокиращите за мен 6 награди – за главна мъжка роля на двете момчета Владислав Стоименов и Васил Илиев, за най-добър сценарий, режисура, наградата на младежкото жури, наградата на СБФД и наградата на град Варна, което е нещо като награда на публиката. Трябваше да си замина от Варна „експромтно“ преди края на събитието, защото имах да играя моноспектакъла си „Караконджул“ в София. Организаторите обаче ми се обадиха и намекнаха, че е много важно да присъствам. За щастие, директорът на Народния театър Васил Василев отложи представлението, за да замина обратно – това в моя професионален живот друг директор не го е правил. Салонът беше продаден догоре, но аз му обясних, че за мене е важно, че 11 години го бутам тоя камък, и той каза: бягай натам!
Беше им много смешно на журито и на колегите там, защото явно всички знаеха, само ние с двамата актьори като някакви глупчовци бяхме в неведение. Знаехме, че нещо ще ни награждават, но въобще не предполагахме, че толкова пъти ще се качваме на сцената. И че ще има възможност да благодарим на всички, включително и на ония, които през цялото време са ни пречили.
За финал – имам в момента два готови сценария. Те са абсолютно различни: единият е в епоха, другият е съвременен. Но може би ще ми трябва известно време – още не е спрял този влак, за да се опитвам да се кача на следващия. Пък и да преценя дали има смисъл, защото ако трябва пак да чакам 10-12 години, а този път може би и повече, не виждам смисъл…
3. Да обичаш Мая
Дебютната ми книга „Гризачи“ – това са 18 реални истории на хора, които познавам (роднини, близки, приятели), и всяка от тях може да се превърне в пълнометражен филм. Аз обаче реших да ги напиша като кратки разкази в стил синопсис за един ден от живота на определен човек, който, според мен, си заслужава. И преди много обичах да разказвам истории. Като бях малък, когато гледах някой филм и го разказвах на приятелите с подробности, те решаваха, че вече няма смисъл да ходят да го гледат. Спомням си, в детската градина веднъж споменах пред момчетата, че обичам Мая. Тогава излъчваха анимацията „Пчеличката Мая“, но аз не бях пояснил за коя Мая става дума, и когато отидох на другия ден, с изненада забелязах, че всички бяха заявили, че обичат Мая, и се съревноваваха за нея. По-късно разбрах, че едно тихо и скромно момиченце от групата се казвало Мая. Горкото не подозираше, че всички се състезават за нея и че това състезание понякога стига до детска жестокост и физическа разправа зад блока. Преди това бяхме приятели помежду си, а в един момент стана страшно, групата се раздели на отделни банди и всички се молеха амбициозно за вниманието на Мая. Когато дойде лятото и трябваше през ваканцията да замина при баба и дядо, последната вечер пред блока се бяхме събрали с моята банда и на тръгване аз им казах, че отивам да погледам Мая. Те ме изгледаха много изненадано: как така?! Обясних: „Дават я по телевизията след малко“. Те чак тогава разбраха коя Мая съм имал предвид. Това е нещо много странно: как, като подадеш на хората една история, ако тя кореспондира с техните нужди, светоусещане, желание за изява, тази история може да стане за тях реалност. Така е и с киното: събитията на екрана може да нямат нищо общо с твоя живот, но ако филмът е добре направен, асоциативно той ще ти действа, ще те накара да се замислиш или най-малкото да се почувстваш странно близък с героите и събитията и да ти се прииска да направиш в ежедневието си нещо различно. А това е много хубаво и важно.
4. Скъпа Джералдин, ще ти пиша пак…
В „Шекспир като улично куче“ и героите, и актьорите, които ги пресъздават, са много интересни и различни – хора на парадоксите, с чувство за хумор или без, което също ги прави да изглеждат забавно отстрани. Има една по-малка роля, която се изпълнява великолепно от Меглена Караламбова и е съществена за историята: това е бабата на главния герой. Тази роля беше писана преди години за Джералдин Чаплин. След премиерата на „Кецове“ на Международния кинофестивал в Москва през 2011-а тя изпрати имейл с лични впечатления от филма – суперлативи, благопожелания, и накрая завършваше шеговито с това, че би участвала в наш филм с Иван Владимиров (там двамата бяхме сърежисьори), само че не знае български, ето защо би играла и стол. Аз отговорих също на шега: „Ще измислим нещо“. Но тази роля наистина е писана специално за нея и, преди да започнем да снимаме, с цялото това отлагане и протакане, в продължение на 4-5 години ние си комуникирахме през пощата на нейния съпруг. Аз използвах, разбира се, и преводач – моята майка е с перфектен английски. С Джералдин постоянно се шегувахме на разни теми – тя притежава страхотно остроумие. Но когато дойде време за снимки – най-после! – се оказа, че няма да може да участва, защото се снима в друг филм. Но обеща да дойде на премиерата в София. Да е жива и здрава и дано има физическа възможност, че при всички тези масови трагедии, които се случват в света, дали на човек ще му се ходи на премиера някъде в някаква малка страна?! Но каквото и да стане, радвам се, че успях поне индиректно да се запозная с нея. На награждаването в Москва (ние се прибрахме по-рано в България, защото там беше прекалено скъпо за нас) видяхме по телевизията, че „Кецове“ спечели 2 награди – Special Mention на журито и „Бодлив поглед“ на руските видеоклубове, което е и награда на зрителя. Видяхме и как Джералдин Чаплин, която беше председател на журито, излезе демонстративно с кецове под вечерната рокля, за да изрази отношение към нашия филм, който е бил обсъждан и за голямата награда.
5. Екшънът и побоищата са авторски
В сегашния филм всички, дори в малки и в мънички роли, са хора, които са ми направили впечатление. Изгледах цялата продукция на Академията, ходих по разни школи, посещавах представления по два-три пъти. Няма случайни. Едното от момчетата е възпитаник на проф. Атанас Атанасов, другото – на доц. Пенко Господинов. Момичето, Елеонора Иванова, е била студентка на моя учител Ивайло Христов, който при нас беше асистент на Мастера.
За "Шекспир като улично куче" ни бяха необходими 28-29 снимачни дни, но когато започнахме, се оказа, че има средства за 24. И така се нахъсахме с оператора Борис Славков, че го заснехме за 21. Много от най-важните епизоди сме снимали в един дубъл. С момчетата 3 месеца живяхме заедно денонощно в такива места, където не ни беше стъпвал кракът. Аз съм повече „момче от улицата“, те са прекалено интелигентни, по-префинени, не са „ербапи“, но толкова навлязоха в героите си, толкова станаха техни, че започнаха да гледат и да се движат като тях. Имаше на едно от местата някакъв младеж, който явно беше пил повече бирички и нещо ги заяде. Те му предложиха да си избере единия от тях и ако иска, да излезе за малко навън да обсъдят проблема. За мен това в първия момент беше шокиращо, но от друга страна си казах: ето това са героите от филма! През цялата си подготовка те първосигнално, с доверие ги допуснаха у себе си, те станаха тези момчета, от които филмът имаше нужда – момчета, които не казват „Страх ме е“, не казват „Ще видим“ и като обещаят нещо, го изпълняват. Такива са техните герои. И те самите станаха крайни, готови на всякакви предизвикателства и рискове заради нещо, в което вярват – една донкихотщина, която страшно липсва напоследък, както липсват и неща като воля, дух, стоицизъм, себеотрицание – останали са само думите…
Във филма има много екшън и съм щастлив, че няма нито един контузен актьор благодарение на изключителния спец по каскадите Мирослав Петров. Както веднъж се пошегува самият той, екшънът и побоищата вътре ще бъдат направени авторски. Има и доста хумор. В цялата тая каша, която се върти около всички нас – каша от информация, от политика, от популизъм и клишета, най-силното оръжие срещу безсмислието и хаоса остава чувството за хумор.
