Божидар Такев бе наричан Джентълмена на българския баскетбол и е един от родоначалниците и легенда на тази игра в България. Роден е на 4 януари 1920 г. в София. Играе баскетбол от 1931 до 1948 г., като минава през отборите на Берлинската политехника, българския висш политехнически институт (сега ТУ), в Американския колеж в София, "Спортклуб", "Левски" и "Академик" (Сф). Като треньор прави "Академик" двукратен финалист и веднъж полуфиналист за КЕШ, световен студентски шампион (1957) и вицешампион (1961, 1967).
В националния ни тим е от 1938 до 1948 г., бил е негов капитан. А като треньор го класира на 5-о място на европейското първенство през 1955 г. При основаването на женската комисия към международната федерация (ФИБА) през 1953 г. е избран за неин член, а по-късно я оглавява. Дългогодишен член на Изпълнителното бюро на ФИБА, а от 1984 г. бе пожизнен "почетен член на ФИБА".
Такев бе заслужил треньор, заслужил деятел, заслужил майстор на спорта, заслужил съдия (ръководил е мачове на олимпийски игри). Имаше няколко висши образования - политехническо, английска филология, ВИФ (сега НСА). Владееше няколко езика. Джентълмена ни напусна на 17 юни 2009 г., но ни остави интересни спомени за романтичните първи години на българския баскетбол. Предлагаме ви някои от тях, събрани от журналистката Надежда Богданова в книгата "Големите за баскетбола".
Американски челен опит
Някакъв тласък за баскетбола у нас вероятно даде един американски учебен филм. Авторът му - Ханк Айба, бе треньор на САЩ за мексиканската олимпиада (1968) и застъпваше игра, подчинена на строга система в действията на състезателите. Доколкото си спомням, взехме филма от делегацията на Щатите в София и го прожектирахме в салона на дружеството ("Академик") при съзаклятническа обстановка. Нямахме платно, използвахме направо стената. Обяснителния текст превеждах директно на глас... Увлякохме се по уроците на Айба. И поехме неговия път.
Нещо повече. На лагер с националния отбор в Панчарево предложих на старши треньора Людмил Катерински да приложим някои от комбинациите на прочутия американски гуру. Той възприе идеята. Капитанът Константин Тотев, тогава студент по архитектура, начерта прегледно схемите и сам стана проводник за усвояването им в тренировките и за използването им в мачовете на националите. Косьо беше играч-мозък.
За спортния режим
Баскетболистите бяха абсолютни аматьори и една твърда ръка само щеше да ги разгони. Взаимното разбирателство, толерантността между играчи и треньор вършеше при нас по-добра работа от насилственото въвеждане на ред и дисциплина.
Например на едно турне в Ливан и Сирия водач на "Академик" бе председателят на дружеството Недялко Донски - широко скроен човек, предприемчив, чужд на сектантския манталитет. Той благослови без кисели гримаси установената ни практика - първата сутрин при гостуване в чужбина баскетболистите са свободни да пообиколят града, на обяд си обменят информация откъде какво може да се купи най-изгодно. Имат си семейства, приятели, искат да ги зарадват с подаръци, защо да ги възпираме? Търговското разузнаване обаче - дотук! Успокоени, момчетата насочват вече поведение, мисъл и настройка изцяло към турнира. Приключат ли мачовете - половин ден за пазаруване и свободна вечер за развлечение.
Нашите играха добре, спечелиха всичките си срещи, купиха кой каквото си беше избрал и: "Приятна нощ, момчета, но акълът - в главата!" Ние с Донски също се издокарахме и отидохме в един хубав локал.
Някъде към три след полунощ се прибрахме и ни хрумна да проверим дали пък някой случайно не ни е изпреварил. Чукаме на първата врата - тихо. Чукаме на следващата - същото. Продължаваме проверката по стаите и си смигаме - очевидно, юначагите ще се върнат росни-росни сутринта. На петата, на шестата врата ли се поспряхме. Дочухме тих говор, смях. Не бе заключено и надзърнахме. Попадаме на целия отбор. Събрали се, разделили се на карета и играят карти.
- Нали нощта е ваша, какво сте се наблъскали тука?
- А, вие нали казахте "акъла в главата"!? Пък и излишни пари за к...рви нямаме.
Ей така ставаха нещата. Сигурен съм, че ако силом ги бяхме затворили в хотела, те през прозорците щяха да изскочат навън, но нямаше да се подчинят на команда.
Дадена дума, хвърлен камък
Вместо на диктата залагах на елементарните човешки ценности. Например, да държим на думата си. Тази привичка улягаше у момчетата не под въздействие на словото, а чрез незабележими на пръв поглед, дори забавни постъпки. Като банята ми в "Дианабад"...
Почивахме с отбора до басейна, изтегнати върху дървената трибунка. Не знам защо подхванаха Генчо Рашков, че не можел да плува. Той се изежи, че ей сега ще им покаже какво може, ще скочи от 10-те метра на кулата. Включих се в играта: "Гена, ако ти направиш това, аз ще се хвърля от 3-те метра по костюм и обувки!"
Рашков се изкачи на кулата, огледа се. Стори ни се, че се отказва, защото седна и скръсти краката си по турски. Внезапно обаче се метна и от най-неудобното положение, което човек може да си представи, полетя надолу. Само сложи ръце на главата си да не я разбие. Слава богу, оцеля.
Длъжен бях да изпълня и аз обещаното. Скочих, облечен и с обувки от 3-те метра...
Прибрах се у дома и съпругата ми Данка пита: "Какво си направил с новия си костюм?" Лъжа я безочливо "Цопнах в басейна без да искам".
Без да искам ли?
Националният отбор
Националният отбор бе все от различни, но отлични характери. Георги Панов, капитанът - най-взискателният към себе си, уреден, дисциплиниран, режимен. Кольо Илов - амбициозен, докачлив. Иван Цончев - бохем, фантазьор. Михаил Семов и Петко Лазаров - колкото интелигентни, толкова и всеотдайни. Коцето Стоименов и Иван Емануилов - най-сърцатите играчи, които съм имал. Мачове съм печелил с тях и съм го изтъквал. Наричаха се "екзекутори". Още чувам Гецата Кънев, снайпериста на "Локомотив", да моли треньора си: "Смени ме, моля ти се!", защото срещу него играеше Стоименов. Сашо Попов - и той като Коцето. Всеки отбор се нуждаеше поне от един човек - диригент на настроението. При нас това бе Митко Атанасов с китарата си. Такъв спортист е неоценим за колектива, може да се позастоява на скамейката - но да го имаш!
Виктор Радев беше едно голямо дете дори когато мина в графата "ветеран". Без него стилът "Академик" не можеше да се реализира. Комбинативен - бяла лястовица сред европейските центрове.
Любомир Панов. Не мога да побера в две-три приказки Буби. Играта му бе съвършена. В нея нямаше петънце, което да подразни окото ти. Не съм го чул да се оплаче. Притежаваше невероятен усет кога да скочи така, че топката да падне в ръцете му. Американците си служат с термина "тайминг" и не го отнасят само към скоковете, а и към всички детайли в играта, които, използвани навреме, дават предимство. Буби беше с вроден "тайминг". Подготовката ни включваше емоционално състезание по отскокливост. На хоризонтален дълъг прът провисвах летвички с различни размери, получаваше се нещо като лира. Надпреварвайки се помежду си, момчетата се стремяха да стигнат със скок най-късата струна на лирата. Любомир Панов - гардът, обикновено пръв пипваше късата. Доколкото си спомням, той подскачаше на място 50-60 см.
Буби като че беше Майкъл Джордан на своето време.
1/4-финал за КЕШ
През 1958 г. с "Академик" излязохме в 1/4-финал за Купата на европейските шампиони (КЕШ) срещу "Олимпия" (Любляна). По онова време югославяните тъкмо се вместваха в световния елит. Първият мач бе у нас, стана зрелищна, отворена игра. В последните секунди ние водехме с 2 т., топката отиде у словенците - Кръстанчич атакува, фаулирахме го и той застана на наказателната линия. С първия удар намали разликата на 1 т., с втория можеше да изравни и да предизвика продължение. Но гостите нямаха сметка от такъв развой, защото в допълнителни пет минути ние получавахме шанс да ги победим с по-голяма разлика. Кръстанчич оцени добре положението и демонстративно метна топката 2 метра над коша.
Още по-забавно бе в Любляна. Настаниха ни в красивия хотел "Белвю" и обясниха, че ще играем в новата зала, построена за поредния им партиен конгрес. Пожелахме, както си му е редът, да направим лека тренировка. Заусукваха го - боята по пода не била изсъхнала. Техните баскетболисти също щели да стъпят за пръв път в залата утре, на самия мач. Настоявахме поне да надникнем и да хвърлим поглед върху обстановката. Те си правят оглушки, предлагат ни уловки за приятно прекарване. Накрая пратиха едно момче да ни заведе, че щяло да ни е трудно да се ориентираме.
Поехме пеша. Вървим, вървим, обикаляме, капнахме. Усъмнихме се - разиграват ни! Питаме момчето кога най-сетне ще стигнем, а то: "Ей сегичка, малко остава". Пак бием крак, пак се озъртаме, а момчето пак ни успокоява: "Ей тука е, още малко!" Ядосах се: "Стоп! Ще попитам друг!" Гидът замънка, но аз спрях случаен минувач и го запитах за конгресната зала. Човекът посочи противоположния край на града: "Далечко е!" Очевидно, домакините ни разиграваха, наумили си бяха да не ни допуснат да изпробваме терена.
Заинатихме се, намерихме залата. Заключена. Искаме да ни отворят голямата желязна врата. Не, забранено било, недовършено било. Заплашихме, че ще се отнесем до международната федерация и най-сетне директорът нареди да ни пуснат. Не бивало обаче да тренираме, защото сме щели да повредим прясната боя. Хайде де! По пода ясно личаха отпечатъци от кецове, значи югославяните са тренирали и разкарването по улиците е целяло да им осигури време да се измъкнат и чистачката да заличи следите им. Жената не смогнала да се справи докрай, защото ние съкратихме сценария.
Чашата преля, струпаха се две хитринки - демонстративният наказателен удар на Кръстанчич в София и принудителната екскурзия в Любляна. Не се наложи аз да настройвам момчетата за двубоя, те вече си бяха вити-пренавити.
Още през първото полувреме на следващия ден поведохме с 15-ина точки. Използвахме смяна на защитната формация: след кош "преса", ако не вкараме - зона. Объркаха се югославяните, чувахме ги да си подвикват: "Лична! Лична!", "Не, бе, брате, зона е!"
На почивката се засякохме в коридора с техния шеф и той: "Е, ще ни биете ли пак?". "Изпросихте си го", отвърнах му.
Продължи играта, мачът решен, за домакините никакъв изглед за реванш, изтича последната минута. Илов овладя топката, Кръстанчич хукна по него, но наш Кольо, вместо да атакува, подаде на югославянина. Това бе демонстративен, подигравателен пас, с който му казваше: "Хайде, да те видя сега! Метни топката, както в София! Ако щеш, прати я в кошчето за боклук до банката на журналистите!"
Кръстанчич обаче не се усети, нашите се заковаха на място, сториха му шпалир и той вкара безполезен кош. Чак когато "академиците" му изръкопляскаха, той перна с ръка челото си, схвана майтапа.
Помня още, че на този мач Пецата Лазаров бележеше решаващи кошове от "корнера", макар да си бе прескръцнал ръката във вратата на трамвая и единият му пръст отдалече моравееше.
Строеж на баскетболен салон
Лично аз отнесох от Любляна и радост от победата ни, и завист за новата им зала. Забелязах как югославяните, наши баскетболни ученици, препускаха напред, подсигурени с великолепна материална база. А ние, европейските лъвове, се задушавахме в старото салонче на ул. "Аксаков". Дори него сами си бяхме спретнали. Ето как:
Измъкнал бях от мазето винкелно желязо, поръчахме на майстор конструкцията, изчислихме къде на трегерите да окачим кошовете и си ги монтирахме. Ръководството на "Академик" поднови паркета, боядиса го и нареди да не влизаме, докато не изсъхне боята. На втория ден целият отбор намина уж да види докъде е стигнало съхненето, но всички си носехме саковете с екипите. Преоблякохме се, като си обещахме, че само ще изпробваме кошовете. Играхме до един часа след полунощ, ненаситни. Подметките на гуменките ни, набити с черни сажди, оцветиха новия паркет като зебра. На следващия ден ме мъмриха за своеволието, но в упрека на ръководителите ни усетих скрито задоволство от огромния ни ентусиазъм.
Милеехме за салончето си, но люблянската модерна зала ме бодна в сърцето. Побеждавахме още съседите си, обаче към утрешния ден те пътуваха с бърз влак, а ние се тъпчехме в товарен вагон.
