Има хора, чийто живот съчетава цялата обозрима сложност на човешката природа. Такъв е случаят със 70-годишния руски интелектуалец Глеб Павловски. В момента той се изявява като журналист, критик на Владимир Путин от среден калибър и творец на симпатични статуси във Фейсбук. Но съдбата на този човек се вплита остро чрез крайности в цялата романтична и опасна превратност на политическия и интелектуалния живот на СССР и Русия през последните 50 години. Глеб е едновременно дисидент, предател, сив кардинал на Елцин и Путин, техен критик, волна птица и апаратчик, личност на безскрупулната сила и фин изследовател на духа. Нещо повече - от борец за истината се превръща в един от пионерите на най-бруталната предизборна пропаганда в Русия, пробиваща "дупка в черепа на страната” (негов цитат).
Роден е в следвоенна Одеса (повечето данни и цитати се базират на книгата разговор „Време и място” на българина Иван Кръстев). Баща му, инженер и безпартиен, мърмори срещу властта, приспособявайки се. Майката – метеоролог, също няма общо с КПСС, но е с комунистически убеждения. Павловски-старши често пътува по строежи в социалистическия блок и носи списания, чиято линия не съвпада със съветската. Глеб се научава да чете, без да разпространява. Стръвно се привързва към литературата, страстен фантаст. Един ден довършва „Капитан Луда глава”, а майка му, дъщеря на офицер от войната, се възхищава на стройния Джон Кенеди – в противовес на „шишкото Хрушчов”.
Скоро 12-годишният Глеб и негова приятелка лепват на палтото на непозната другарка
бележка „Гласувайте за Кенеди!”
Няма последствия.
17-годишен е приет в Историческия факултет на Одеския държавен университет. С малка група състуденти основават кръжока „Субект на историческото действие”. Обсъждат Маркс, Че Гевара, Херодот... Годината е 1968-а, революционна по дух. Глеб и приятелите му не правят нищо революционно, освен да пуснат бради, карайки се за момичета. Но дългото ухо на партията долавя „анархистични уклони”. Глеб е изключен от комсомола. Успоредно започва да се придвижва към Москва. Там търси „идеен наставник” – решил е да се посвети на свободата. Сприятелява се с видни имена на съветската наука, полунеформали. Ключова е срещата с Михаил Гефтер, тописторик и философ на СССР, вече инакомислещ, под надзора на КГБ. Именно Гефтер става духовен баща на Павловски - обсъждат Маркс, Ленин, Сталин, терора, историята като случайност и закономерност - все в контекста на буксуващия съветски живот.
Скоро Павловски твори есета самиздат. Негов познат – доктор по космическа физика, държи нелегална борса за хора, които не искат обвързване със системата. Чрез нея дипломираният Глеб работи като селски учител, дърводелец, строител или метач. Вече е дисидент.
А КГБ не обича дисиденти. През лятото на 1974 г. Павловски държи в ръцете си току-що отпечатания „Архипелаг ГУЛАГ”. КГБ намира екземпляра, следва разпит. Вкъщи трепери съпруга с бебе... В резултат Глеб жертва един от членовете на университетския кръжок – „И предадох Игрунов (Вячеслав – б.а.), казах, че съм взел Солженицин от него, и разни други неща казах и за всичко се подписах”. За късмет година по-късно при делото е настанала „либерална пауза” - на Павловски е позволено да се откаже от показанията си, а Игрунов е пратен за кратко в психиатрия.
През 1977 г. СССР приема Брежневата конституция. Павловски я критикува, че превръща „нарушаването на нормата в истинска норма”. Предрича възникването на „деполитизирана маса – апаратна паплач”. И как тя „ще извие врата не само на Съветите, но и на всеки, който ѝ се изпречи в борбата за капитал и власт”. Есето се харесва много на старите дисидентски кръгове, обединени в новото самиздатско списание „Поиски”. Павловски пише уводната статия в първия брой, става един от редакторите. Вече е водещ дисидент. А КГБ си знае работата. През 1982 г. той е изправен на съд за издаването на „Поиски”.
При делото
сътрудничи на КГБ, разкайва се,
призовава за помирение на дисидентите с властта. Въпреки това е пратен в затвора „Бутирка”, а после за 3 години в Коми. Случва се още нещо интересно - изселеният Павловски засипва централната власт с фермани, пълни с доброжелателни към нея идеи. Този, който не превива колена, е учителят Гефтер – някъде по това време академикът напуска КПСС.
При връщането си в Москва 34-годишният Глеб Павловски заварва развихрила се перестройка. Петната в биографията изсветляват, той е едно от лицата на гласността. Създава първия легален независим политически клуб, а и информационна агенция. Оглавява списание „Век XX и мир”, което публикува легално Солженицин. В редакцията се отбиват Гайдар, братята Чубайс, Ходорковски... На първия демократичен митинг в Москва Павловски стои на трибуната до Сахаров и Елцин.
В този период - непосредствено преди и след демокрацията - се случват още преобразувания вътре в него. Той не обича перестройката. Счита я за онова пророкувано от него време, при което „апаратната паплач” извива вратове в борбата за капитал и власт. Мрази Горбачов.
Развива непоносимост към тълпите,
които от 1990 г. са по улиците на Москва. В новата звезда Елцин вижда „символ на свличане на либералния СССР към нещо архаично”. Всъщност в сърцевината си съветското дисидентство никога не е било прозападно и прокапиталистическо. То се е борило срещу терора, грешки в революцията, преиначаване на Маркс, но винаги е било патриотично, ратувайки за крепка власт. В тон с концепцията Павловски изпитва страх от разпадащия се социум, от краха на СССР. Успоредно оглавява руския клон на „Отворено общество”. Става един от шефовете на медийната група „Комерсант”. Вече не го интересува толкова свободата на индивида, а организирането на колективния живот.
Време е на пучове, чеченска война, криминални и политически убийства, включително на негов приятел, новоизлюпен милиардер. В умовете властва релативизъм – всичко е оправдано по отношение на морала. Павловски вижда, че изборите стават инструментът за въздействие върху средата. Основава фирма за пиар и политически стратегии. Нарича я „Фондация за ефективна политика”, на името на прочутата поредица „Фондацията” на Айзък Азимов. Прави предизборната кампания на генерал Лебед.
По това време президентът Елцин изживява трудни моменти. Същата интелигенция, която по-рано се умилква край Горбачов, а после го предава за сметка на Елцин, вече си търси нов „спасител”. Павловски е възмутен. А Гефтер му обяснява как в различни исторически периоди руската съдба зависи от един-единствен човек – в случая Елцин. Така Павловски един ден чука на вратата на Кремъл: "Искате ли да помогна?".
През 1995 г. стартира подготовката за новия президентски вот. Рейтингът на впиянчения Елцин е нула. Бясна скорост набира комунистът Генадий Зюганов. Важна роля в кампанията на президента се пада и на Павловски. Заедно с олигархията бламират Зюганов чрез паралелни кандидати, контролират медиите. В края Елцин триумфира. Подробностите звучат така:
„Използвахме всякакви трикове за изобретателна, но мръсна пропаганда... Имаше фейк програми на КПРФ (партията на Зюганов – б.а.), фалшиви комунистически стикери, разлепени по цяла Москва. Даже сам ги лепях. Носех ги в джоба си и където и да ходех, във всеки асансьор лепях червен стикер с емблемата на КПФР „Вашият блок ще бъде национализиран”...
Снимахме клипове с
актьори, играещи озверели комунисти,
които палеха тиража на антикомунистическите брошури... Кампанията беше ориентирана и към изостаналите слоеве на населението. Ангажирахме астролози – техните хороскопи си бяха направо извън рамките на доброто и злото”. Лъже се за война с Украйна, лъже се и за Ленин - вместо него войник лежал в мавзолея, оцапан с кръв на новородени... „Цялата тази сугестивна шлака се налагаше в масовото съзнание... Тогава за първи път бе изпробван моделът на негативната пропаганда, която днес руската телевизия практикува всекидневно.” Всичките тези днешни откровения на Павловски завършват с педантичното уточнение, че все пак вакханалията е имала морален кодекс - без насилие и отричане на изборите. Морал ли е, че да го опишеш?
После Павловски почти се пренася в Кремъл. Но издава „Руский журнал” и други медии, трибуна на свободомислие. Менажира литературни и научни проекти. Свободолюбивите среди в културата продължават да го считат за свой. Само Достоевски би разгадал несъвместимото (Павловски, разбира се, го е изчел с кориците).
През 1998 г. Русия изпада в жестока икономическа криза. Елцин е много слаб през втория мандат, умува за наследник. Павловски е в свитата стратези. Преди Елцин да посочи Путин, Павловски измисля концепцията за новия лидер, независимо кой ще е той: да олицетворява
реванш за проваления СССР;
текущо - да е в разцвета на силите си като контрапункт на болнавия Елцин (затова Путин се снима по мускули). Много скоро Павловски вече е част от екипа на новия президент. Оная митична личност, която Гефтер е прозрял при руската съдба, за Павловски вече е Путин. И се развихря - върл путинист, публичен пропагандатор, задкулисен сценарист на путинистки мнозинства, на мнима опозиция... Предрешава избори, изобретява фалшиви обществени дилеми, вади скелети, манипулира надежди.... Той е политтехнологът на Кремъл. А по-отдалечените хора се чудят: абе, тоя Павловски същият ли е, който навремето...?
След 2010 г. Путин и Дмитрий Медведев, сменили се като президент и премиер, са в конфликт. Павловски неусетно се оказва в лагера на Медведев. Един хубав ден Владимир Владимирович пита колеги: „Ама Глеб още ли е с нас?”. Скоро пропускът му за Кремъл отказва да се „чекне” при охраната. Вече е аут. Става остър критик на Путин. Но днес, освен да хули някогашната си кремълска икона, се е заел да дигитализира наследството на другата - Гефтер. Така за пример на поколенията ще остане един истински житейски колос. Дори ако се предположи, че някога по линия на тайните служби е стартирала още една съдба на Павловски и тя обяснява доста от нещата, никога не може да се прецени злото или доброто при него тежи повече.
Покрай представянето на „Време и място” Павловски бе в България през 2018 г. Журналистът Бойко Василев го попита как така страстен фантаст е пренебрегнал предупреждението на братя Стругацки „трудно е да бъдеш бог”. В Кремъл Павловски наистина беше бог на политическата технология. „Да, но си прощавах. Когато работиш и ти е интересно, си прощаваш някои натъкмявания, грешки, а може би и престъпления”, отговори той. И така кротко постави нови граници на морала – бъркал, но му било интересно.
