Почти всяка история, свързана с ръгби, е пропита с чест, но и лишения, с гордост, но и много болка (вътрешна или физическа). Такава е и тази на семейство Дебренлиеви - една от най-известните фамилии в българското ръгби. В рамките на около половин век тя дава две поколения по двама братя на този спорт, включително и на националния отбор на България.
Началото, първата искрица на страстта към този спорт при Дебренлиеви, се дава в средата на 70-те години в столичния квартал "Връбница", където доста от момчетата се запалват по играта с овалната топка. Техният своеобразен будител е Иван Кънчев. Дори в 61 ОУ "Св. Св. Кирил и Методий" има няколко топки, което е достатъчно децата да играят и говорят за ръгби в продължение на няколко години.
Случайно или не, точно в този период сред това поколение се оказва Костадин Дебренлиев, който започва да тренира от 14-годишен. Няколко години по-късно тази тръпка за цял живот обхваща и по-малкия брат Димитър, а към тях се присъединява и братовчед им - Антон Дебрелиев.
В един момент се случва и тримата да тренират и да играят за отбора на "ЖП завод". Преди това обаче Костадин тренира в столичния "Локомотив", след това в отбора на Костинброд, с който става шампион на страната за юноши - старша възраст през 1978 г. Накъде покрай този успех и Димитър Дебренлиев започва да се интересува от ръгби, след като дотогава се е занимавал с джудо и борба.
В началото Костадин е приел скептично желанието на по-малкия си брат, но после се съгласява да го привлече за каузата на тази все още не толкова популярна игра в България. При едно условие обаче - той лично ще тренира Димитър. Започват интензивни индивидуални занимания, в които всеки дава нещо на другия - Костадин, който е бил преди това лекоатлет (на 110 м с препятствия) предава своята техника на бягане, а Димитър - начините за безболезнено падане, научени от тези силови спортове, които се оказват доста полезни за ръгбито.
Един от най-важните моменти в техния живот на спортисти идва в самото начало на 80-те, когато на квартална сбирка няколко момчета решават да се присъединят към отбора на "ЖП завод".
Сред тях са и братя Дебренлиеви, разбира се.
Костадин е с най-голям опит от всички, има лидерски качества, а и може да "чете" играта по невероятен начин. Така по естествен начин той е избран за капитан на отбора.
"Той беше изключителен играч. Играеше сякаш друго ръгби. Беше надминал времето си", казва Димитър Дебренлиев за брат си, който си отива от този свят при трагични обстоятелства през 1986 г. Да, както стана дума, във всяка история за ръгби има и много изстрадани лични моменти.
Но преди това има и години, в които двамата братя играят заедно. И играят много добре, заслужавайки си мястото и в мъжкия национален отбор на България. Очевидци твърдят, че Костадин Дебренлиев е бил сърцето на тима на "ЖП завод". Той е впечатлявал с иновативния си подход към играта, цялата тактика се е градяла около него. Бил е и всеотдаен в защита, въпреки че е носил №12 (вътрешен център). А брат му Димитър от своя страна сякаш го е допълвал със своята хладнокръвност и умение на предусеща действията на съотборници и съперници. "В кръвта ни е тактиката на тази игра. Той (б.ред. - Костадин) беше роден за нея", споделя Димитър Дебренлиев.
Един от най-силните си мачове двамата братя изнасят през 1983 г. в Румъния, където играта има доста по-стабилни корени и традиции. Там в един мач така "захапват" именития №10 Константин, популярен национал на северната ни съседка, че не му позволяват да отбележи нито една точка.
Със загубата на Костадин Дебренлиев
българското ръгби губи наистина безценен играч и човек.
В негова памет отборът на "ЖП завод" (който в наши дни вече не съществува, за жалост) налага свой неофициален химн - "Кога зашумят шумите" (за загиналия офицер от българската армия, носещ името Костадин).
"Когато брат ми си отиде, усетих в себе си, че трябва да продължа да играя като за двама ни", разказва Димитър Дебренлиев. И именно ръгбито до много голяма степен му помага да преодолее този много труден период от живота. Нещо повече - явно удвоената мотивация води до удивително израстване на Димитър като състезател.
Сякаш нищо не е случайно за фамилия Дебренлиеви... Не само ролята на ръгби играта във всякакви аспекти (включително в изграждане на личностните качества), но и датата 28 март. На този ден през 1986-а, както стана дума, си отива от този свят Костадин Дебренлиев, но пък на същата дата през 1999 г. се ражда вторият син на Димитър. И сякаш естествено той идва с името си - също Костадин.
"Роден съм с много отговорна задача да нося това тежко име на човек, който е бил буден, бил е лидер, бил е иновативен и е обожавал ръгбито", разказва Костадин Дебренлиев, настоящ национал, същевременно селекционер на младежкия национален отбор на България и преподавател по ръгби в Нов български университет.
Той разказва и случка от последните години, когато се състезава за тима на "Локомотив" (Сф), тъй като вече няма "ЖП завод". В мач срещу силния отбор на "Валяците" към него се приближава възрастен мъж, ветеран на пернишкия тим, и заявява, че чичо му Костадин е бил най-добрият състезател, срещу когото е играл.
"Той щеше да се гордее с теб",
заявява просълзеният бивш ръгбист на младия Костадин.
На цялата история, пропита с ръгби, звучи някак странно, че по-големият син на Димитър Дебренлиев - Смилко, всъщност залита в началото по футбола. Но и тук случайностите не са случайни... Оказва се, че преподавателят по физическо възпитание в 54 СУ "Св. Иван Рилски" - Иво Кирилов, е бивш ръгбист. Той, заедно с цялата домашна атмосфера, определят по-нататъшната насока в живота на Смилко Дебренлиев, който днес е един от най-успешните ни състезатели по ръгби.
Сякаш колелото на времето се завърта и в момента, в който става ясно, че и двамата му сина се насочват категорично към ръгбито, Димитър Дебренлиев решава лично да ги подготвя и запознава с детайлите на играта. "Това бяха най-трудните ми дни", спомня си младият Костадин Дебренлиев за тези тренировки.
Но тук не говорим единствено за въвеждането в играта и тренировките, но и за цялостното изграждане на личности, достойни да играят джентълменската игра ръгби. Смилко и Костадин получават добро образование, завършвайки НГДЕК "Св. Константин-Кирил Философ". Освен това и ценностната им система е изградена около основните правила на ръгбито - уважение към съперника, спазване на правилата, себераздаване, мисъл за съотборниците.
Смилко Дебренлиев става най-младият състезател в мъжкия национален тим в историята ни, дебютирайки на 17 години. Качествата му бързо са забелязани в чужбина и той получава покана да мине проби в уелския "Скарлетс". Заради младата си възраст е препратен в друг местен отбор - "Уитланд". Следват периоди в Англия, Нидерландия, Франция, Португалия, Испания, Полша, Германия и отново Франция, където в момента е в отбора на "Тур". Навсякъде печели уважение. И носи №12 на гърба си, като чичо си.
В Португалия двамата братя играят заедно през 2018 г., в отбора на "Лоуса", но после Костадин отива да играе в Италия, преди да се върне през 2020 г. в България и отново да облече екипа на родния "Локомотив". А скоро след това получава привилегията да облече и националната фланелка и така за втори път за България да играят братя Дебренлиеви.
Където и да са били в чужбина обаче двамата обичат да си спомнят откъде са тръгнали - от стадиона на "ЖП завод" на бул. "История славянобългарска". Там където са играли баща им Димитър и чичо им Костадин.
"Там всъщност е нашият дом!", категоричен е 24-годишният Костадин Дебренлиев.
