"Ага" (с ударение на първото "а") не е документален, нито етнографски филм, макар че действието в него се развива в Далечния север на Якутия, сред суровите ледени простори на Сибир, и е заснет с актьори от местното население, които носят инуитски костюми и говорят на местно наречие. Той е чудно красива притча за неумолимия ход на времето и завършено произведение на изкуството. Особено по-ценно, като се има предвид, че говорим за български филм, дело на режисьора Милко Лазаров и продуцентката Веселка Кирякова. През последните двайсетина години съм препоръчвала от сърце точно два родни филма - "Слава" и "Възвишение", и то с ясното съзнание, че ги препоръчвам на локално ниво, като творби, говорещи пряко на местната ни чувствителност. "Ага" е първият ни филм този век, който излиза отвъд националното и е абсолютно световно разбираем. Има за какво да жали Камен Донев!
"Ага" е естетически съвършен по линия на минимализма. Казва толкова много с толкова малко. Огромно бяло платно, върху което камерата на Калоян Божилов рисува малкия - и все по-свиващ се - свят на Седна и Нанук. "Нанук от севера" е очевидно сред вдъхновенията на режисьора, "Нанук" бе и работното му заглавие на международните пазари за сценарни проекти, но финалният избор е по-точен. В центъра на тази бистра като сълза история за загубата, невъзвратимостта, еволюцията и прошката е дъщерята Ага.
Двамата главни герои са мъж и жена. Живеят просто, примитивно. Ловят риба, топят лед, грижат се за малкото си домакинство, поправят юртата, изложена на природните стихии. Други хора не се виждат наоколо, само един младеж минава понякога да им донесе по някой продукт на цивилизацията (гориво, радио с музика). Сами са на света - като Адам и Ева, но не в началото, а в края. И не съвсем в рая - животът им е труден, дори мизерен. Но двамата не познават, не могат и не искат да си представят друго. Те са отломки от нещо, което си отива, късчета от топящ се величествен айсберг. Говорят с реплики сентенции. "Краката са като семейство", казва Нанук, "единият не може без другия". И все пак семейството се разпада - дъщерята Ага заминава да търси късмета си в далечния град, където работи в диамантена мина. Случва се постоянно и не е нужно родителите да са на Северния полюс...
"Обичам тези скали, защото са вечни", додава Седна. Но тя самата не е - тялото й е разяждано от черна рана. Този символ пронизва като копие целия филм. Дупката, която Нанук копае в леда, за да нахрани семейството. Раната на Седна. Огромната индустриална фуния на мината, която засмуква традицията, миналото, покоя, чистотата на природата и отношенията.
Простотата в техния живот Милко Лазаров предава и на лентата - по-нетърпеливите и холивудски възпитани зрители вероятно ще объркат със скука пестеливия подбор на изразни средства, преобладаващо статичната камера, празните пространства и минималистичната естетика. "Ага" обаче има ясна цел - да не ни разсейва с дреболии, да се фокусираме върху важното, да остави време и място и за размишление, и за медитация. Филмът не е екологичен и не търси злободневност, намеците за промяната са деликатни - пролетта идва по-рано, ледът се топи, елените намаляват. Но когато във финалната част неподвижността на ледените простори и непоклатимият инат, с който Нанук и Седна доживяват своя изгубен свят, са заменени от едно дълго и друсащо пътуване с неизвестна цел, всичко е ясно. Сантименталният край само подчертава трагедията от загубата.
