Няма много автори на филми днес, които приличат на Аличе Рорвахер. Но има редица мъртви автори на филми, чиито имена изникват, колчем се заговори за нея и нейния магически (пост)неореализъм: Пазолини и Фелини, Ермано Олми и братя Тавиани...
Тя снима само на лента; зад гърба си има четири пълнометражни продукции, две от които й носят наградите "Гран при" (за "Чудесата") и най-добър сценарий (за "Щастливия Лазаро") от фестивала в Кан. Към това следва да добавим дебюта Corpo Celeste и късометражката "Ученичката", продуцирана от Алфонсо Куарон и номинирана за "Оскар". В основния конкурс на Кан бе показан и нейният последен засега филм "Химера", който – по-добре късно, отколкото никога – намира пътя си към българския екран година и половина след премиерата във Фестивалния дворец и осем месеца след тукашния показ на "София филм фест". Но така или иначе, в работата на Рорвахер няма нищо масово, хитово, привлекателно за неизкушената публика. Нейните необикновени филми винаги са ситуирани в една и съща част на Италия – дълбоката провинция на родната й Тоскана, но се реят във времето, обогатени с топлота и хумор, но и с тъга по безвъзвратно изгубеното.
Всичко това се крие и зад недвусмисленото заглавие "Химера". Имаме един млад герой с мръснобял костюм и меланхоличен поглед (Джош О'Конър от "Претендентите"), който се събужда във влака. Той обитава коптор на градските стени и предвожда банда иманяри-осквернители на гробове, които се препитават, изкопавайки нощем повече или по-малко ценни артефакти. Групата чешити, чието италианско име е томбароли, гледа на Артър почти като на божество: той притежава таланта да надуши къде се крият даровете на смъртта. За карнавално пъстрата тайфа, сякаш излязла от сцена на Фелини, невидимото не съществува: ежедневието за тях е проста поредица от трудности и забавление.
На англичанина, напротив, му е все тая за подземните богатства на етруските (предримската цивилизация, обитавала тези земи) – неговото единствено желание е, като в своеобразна интерпретация на мита за Орфей и Евридика, да намери път към своята изгубена любима Бениамина. Баналното и сакралното, животът и смъртта, старо и съвременно – тази диалектика изпълва и осмисля историите, които разказва Аличе Рорвахер.
Понякога показаното на екрана изглежда несвързано, като разпилени парченца от пъзел, но детайлите бавно се трупат, за да подредят онази тъй характерна за режисьорката приказна атмосфера. "Химера" не е напълно сполучлив (какъвто беше "Лазаро") или кохерентен в наративно отношение филм, но бавно те потапя в мъглявите си обещания. Освен О'Конър, за когото най-доброто в киното предстои, в ролите виждаме легендата Изабела Роселини като майката на Бениамина, сестрата на режисьорката – Алба Рорвахер, в злодейско амплоа, и бразилката Карол Дуарте като темпераментната, суеверна и жизнена Италия (очевидно неслучайно наречена така).
Всичко в "Химера" е просто и живописно; бедността е жизнерадостна, олющените стени изглеждат като плод на някакво древно изкуство. Естетиката на Рорвахер граничи с митопоетичното и фолклорното, но тя винаги подпечатва заключителното действие на филмите си със знака на модерността и нейните социално-икономически тревоги. Режисьорката работи с изцяло женски екип – оператор е Елен Лувар, монтажът – на Нели Кветие. Еклектична музика – от Моцарт и Монтеверди през "Крафтверк" до Васко Роси, допълва визуалните образи.
Филмът е финал на своеобразния триптих за местата, по които Аличе е израснала (след "Чудесата" и "Щастливия Лазаро"). Може би нейните рустикални идилии са просто една химера, детска или национална носталгия, капитулираща пред неумолимия ход на времето. Но съвременното италианско кино е в отлично здраве.
YouTube
