"Екшън" идва със заявката да е свеж, различен, непочтителен и вдъхновен от чужди жанрови образци филм, който развлича, разсмива и "не съдържа творчески търсения и тъга". Завидна амбиция, но както казваше един грузински тост - "да пием за това, нашите желания да съответстват на нашите възможности"!
За разлика от други "зрителски" български филми в последните години ("Корпус за бързо реагиране", трите на Ники Илиев, "11А" и "12А" и т.н.) този не е създаден с частни средства, а се възползва от субсидия на НФЦ. Разбира се, 324 000 лв. са смешна сума за филм, който съдържа всичко от индианци до извънземни, от каубои до еврейски трафиканти на диаманти и от руски мафиоти до якудза нинджи. Но у нас парите са най-честото извинение защо един филм е зле направен, а останалите 7/8 от айсберга обикновено са съвсем други причини.
Сценарист е Тео Чепилов, част от четиричленния авторски екип на "Под прикритие" и "Дъвка за балончета". Той е човек с потенциал и въображение, но и с не по-малка нужда от дисциплина. Режисира дебютантът в игралното кино Радослав Илиев, също трупал опит в телевизията. Очевидно не е могъл да канализира и подреди необузданите идеи на Тео. "Екшън" е пародия, макар да се самоопределя като "сатира на киноиндустрията". Създателите му, към които се числи и работещият в Канада оператор Борислав Пенчев, донякъде въплъщават себе си в тримата главни герои - неудачници, които обожават киното и евтините екшъни с Джон Келър (събирателен образ на Ван Дам, Сталоун и Чък Норис). Като деца те зеят възхитено пред епизодите на "Турбо ченге" - (находчиво) измислен треторазряден екшън, подобен на онези, които се разпространяваха на пиратски видеокасети с лошо качество и всички герои - включително жените - бяха дублирани с равния глас на Васил Кожухаров.
Да, култовият глас е тук, като трибют към киноманската ни младост! Но на 16-20-годишните, в които се цели този филм, това име не говори нищо. Не е ясно за кого са и многобройните филмови препратки и цитати в "Екшън", като почитателите на Тарантино и Гай Ричи (от тях е заимствано най-много) би следвало да имат по-високи изисквания какво гледат. А носталгичната нотка предполага възраст 30+.
Когато порастват, трите момчета все още живеят "във филма": те сe забъркват във всевъзможни каши, включително с участието на изпадналия свой идол, дошъл да снима в "Бояна". Иронията по адрес на "Ню Имидж" вече идва съвсем вътрешнозаводска. Затова в името на неинформирания зрител пародията, абсурдът и хаосът на екрана достигат кресчендо нива.
Актьорската игра на тримата (Пламен Димов, Петър Петров и Милко Йовчев) е читалищна самодейност. Някои от многобройните чужденци на екрана обаче са находка - например японецът Юта Такенака, който след България замина да снима с Пон Джун-Хо, носителя на несметни награди (включително 4 "Оскар"-а) за своя "Паразит". По-известните родни имена са София Бобчева и Яна Маринова, като техните роли траят около 30 секунди.
Режисурата е хаотична и гъмжи от сгрешени постановъчни решения. Действието скача от сцена в сцена без особена логическа връзка, реализацията на повечето епизоди е на ниво тв студио. Монтажът също е странен - "отрязване" на кадъра преди края, пускане на музика и друга, съвсем несвързана картина. Очаквах още малко и да тръгнат ръкопляскания на запис като в токшоу. Във финалните си 20 минути "Екшън" поддържа добро темпо и настроение, а-ха да заприлича на филм. Но общо остава на ниво "фен фикшън". Ако харесваш Тарантино, можеш да го разиграваш в сценки пред блока или в драмкръжока. За да снимаш пародия, не е нужно тя да изглежда като евтин ерзац.
В заключение - "Екшън" има някои добри хрумки и чувство за хумор, както и удивителна липса на чувство за мярка (това може да се чете и като плюс, и като минус). Ако човек търси леко развлечение без претенции, може дори да се посмее. Може би този опит би стоял по-добре на малкия екран, в кратки, скечови епизоди. Но в този си вид "филм" той не е. Дори в "Мозъчни донори" има повече кино.
YouTube
