"В сърцето на машината" спечели голямата награда за българско кино "Златна роза" миналия септември изненадващо за критиците, които присъстваха на фестивала, но не и за публиката. Не е трудно да се прогнозира, че филмът на Мартин Макариев ще се превърне в големия български хит на 2022 г: така както "Голата истина за група "Жигули" успя да направи това през 2021 г.
От студено-критическа гледна точка филмът е захаросано клише, което заимства щедро от холивудската традиция за затворнически екшън/трилъри - от "Среднощен експрес" и "Зад решетките" до "Зеленият път". От зрителска той удря право в сърцето със своята сантиментална история ала Вапцаровата "Песен за човека".
Не харесвам особено предишните филми на Макариев, който рецитира утвърдени матрици в американското жанрово кино още от дебюта си "Вила Роза". (Нещо подобно за стилистиката му казва и голямата звезда на "В сърцето на машината" Юлиан Вергов в свое интервю). Последващите "Привличане" и "Диви и щастливи" (особено вторият) обаче му донесоха желания зрителски успех и популярност, а за четвъртия си авторски проект Макариев ползва и адекватно държавно финансиране. Това е особено важно, защото следването на американската мечта идва с високи технически изисквания - иначе изглежда смешно и самодейно: и наистина "В сърцето на машината" е първият дигитално заснет български филм с 4K резолюция и HDR, отличен звук и осветление.
Изобщо той е изпипан по всички правила - сценарият по истински случай, чудесните актьори в класически разпределените по скалата добро-зло типажи, отлично намереният мизансцен, костюми, грим, операторска работа на Андрей Андреев (почти монохромната палитра е попадение) натискат правилните копчета в зрителската емоционалност. Колкото и да е неоригинално в сърцето си това начинание, истинско щастие е след 30 години мъчителни опити за авторско артхаус кино да се гледа такъв български филм! Стремежът на режисьори като Макариев да работят в неразвита от нашата съвременна кинематография ниша и да бъдат в услуга на публиката е почтен и похвален - особено като се има предвид колко са се подобрили филмите му между първия и четвъртия.
"В сърцето на машината" е привидно за соцминалото - затворници от Софийския централен работят като стругари в "Кремиковци", за да отметнат присъдите си по-бързо. Но датировката от 1978 г. в сценария на Борислав Захариев само периферно очертава епохата и нейните нрави: концентрацията на сюжета е в клаустрофобичния цех, където четиримата осъдени се разбунтуват и вземат за заложници двама надзиратели. Финалът с бялото гълъбче е елементарен, но в историята има и напрежение, и конфликт, и всичко необходимо да те държи два часа на ръба на стола.
Юлиан Вергов като жестокия надзирател - с неподражаем сталински мустак - за пореден път доказва, че е не само медийна звезда, а един от най-добрите ни актьори. Стоян Дойчев (Асенчо от "Възвишение") и Христо Петков са прекрасни. Александър Сано в главната роля, Ивайло Христов, Владимир Зомбори, Христо Шопов също заслужават добри думи за играта си. Дори само убедителното актьорско присъствие и добре чуващите се реплики са две уважителни причини, за да гледате български филм.
Могат да се посочат и други, но най-важната е, че "В сърцето на машината" вълнува и достига до сърцето на зрителя.
YouTube
