С "Квадратът" (2017) и "Триъгълник на тъгата" (2022) шведът Рубен Йостлунд постигна рядък "дубъл" в Кан. По две "Златни палми" са печелили осмина режисьори, сред които Копола, Кустурица и братя Дарден, но само един-единствен - датчанинът Биле Аугуст, го е постигал с два поредни филма.
Двете "геометрични" продукции много си приличат - всяка от тях е хаплива, безмилостна сатира на социалното лицемерие, липсата на емпатия и животинското у човека, което винаги надмогва епидермалното възпитание и цивилизованост пред лицето на опасността. На пръв поглед е лесно "Триъгълник на тъгата" да бъде етикетиран като критика на капитализма, но във финалното трето действие се оказва, че и низшите класи не са стока (което вече знаем и от историята), щом лодката на йерархията се обърне; и единственият марксист на борда (забавен Уди Харелсън) е непоправим алкохолик.
След премиера на "Киномания" лауреатът на "Златна палма" тръгва и по българските кина с идиотски превод на заглавието - "Идиотският триъгълник". Може би дистрибуторът е решил, че преглътнете ли него, по-лесно ще храносмелите и второ действие на филма, в което след тържествена вечеря със стриди и шампанско гостите на луксозен круиз се разболяват от морска болест и започват да бълват и от горните, и от долните си отвърстия. Това творческо решение на Йостлунд вече предизвика смесица от истерия и овации в Кан.
Фокусът на борда на филма е елегантната двойка Яя (трагично рано отишлата си Шарлби Дийн) и Карл (чудесен Харис Дикинсън) - инфлуенсърка и модел, които се къпят в безмислието на селфитата, луксозните стоки и повърхностните отношения. Те са най-младите гости на яхта, където руски олигарси и отегчени милионери персонифицират най-отблъскващите страни от консуматорския ни свят. Достатъчно е да си гледал един филм на Йостлунд, за да познаеш язвителния му почерк и готовността да разкрие най-лошото у всеки от героите си. След кулминацията, окъпана в телесни течности, корабът на социалните условности в крайна сметка се разбива и част от героите остават в капана на необитаем остров, за да разиграят своя собствена версия на "Повелителят на мухите". Тук Йостлунд става по-дидактичен и сарказмът му - по-малко остър, като дава картбланш на зрителя да симпатизира на героите заради страданията им, не заради заслугите.
Зареден с повече действеност и комизъм от предшественика си "Квадратът", "Триъгълникът..." все пак ми хареса една идея по-малко, а за тези, които са погълнали успешно досега една или две порции от провокативното "меню" на Йостлунд, препоръчвам най-добрия му филм до момента - също награденият в Кан, но в конкурса "Особен поглед, "Форсмажор" (2014).
YouTube
