Заглавието е закачлива препратка не толкова към Мария Антоанета, колкото към най-новия и успешен представител на поджанра battle royale - корейския сериал "Игра на калмари" (Squid Game), гледан от стотици милиони зрители в платформата на Netflix. Самото родово име също идва от Далечния Изток: смята се, че концепцията се ражда през 1999 г. с едноименния роман на Кушун Таками и реализираната година по-късно екранизация на Кинджи и Кента Фукусаку, а сетне е приложена в многобройни анимета, филми и графични новели. Оттам, казват, идва и вдъхновението за касови холивудски поредици като "Игрите на глада" и "Чистката".
Но всъщност много по-рано, съответно през 1979 и 1982 г., Стивън Кинг пише своите книги за риалити зрелища, социално неравенство и оцеляване "Дългата разходка" и "Бягащият човек". Където и да е заровено началото, трилогията на Сюзан Колинс "Игрите на глада" (2008, 2009, 2010) се превръща в бестселър и води след себе си истинска епидемия от YA (young adult - може да се преведе като юношески или младежки) романи и филми. Екранизациите по "Игрите на глада" - четири филма с младата Дженифър Лорънс в главната роля - спечелиха общо три милиарда долара. По същото време студиото Lionsgate издоява другия си най-успешен франчайз за млада публика - "Здрач", и всичко е цветя и рози.
И ето че когато през 2020 г. Колинс издава предисторията "Балада за пойни птици и змии", това изглежда като златна възможност за компанията да възкреси интереса към Панем - антиутопичния свят, чието име се превежда от латински просто като "хляб". Има известен проблем обаче за новото поколение зрители, които не познават този свят от книгите или филмите досега. "Игрите на глада: Балада..." не губи никакво време в експозиция, тъй че острото неравенство между Капитола и 12-те окръга, както и причината за провеждането на зловещите Игри, в които избрани с жребий деца между 12 и 18 години се избиват до смърт, може да остане неразбрано от тях.
За останалите, които са чели или гледали: действието се развива 64 години преди на арената да излезе Катнис Евърдийн със своя лък, а главен герой сега е бъдещият президент Сноу - зловещият тиранин, изигран в оригинала от Доналд Съдърланд. Споменът за бунта и потушаването му е жив, Игрите все още не са вездесъщото зрелище, в което се фокусира общественото внимание на цял Панем, а са едва в десетото си издание и отчаяно се борят за рейтинг.
Ето защо младият Кориолан Сноу - полугладен сирак-аристократ, отличник в училището по пропаганда, който живее с баба си и сестра си, има повече от една причина да търси триумфа в тях. В ролята е младият британски актьор Том Блайт, отлична находка и основен актив на филма. Сценарият обаче не е кой знае колко изобретателен в това да покаже зараждането на тъмната страна в него. В основата си "Балада за пойни птици и змии" осезаемо заимства от пътя на младия Анакин Скайуокър (визуалната прилика между Блайт и Хейдън Кристенсен не пречи на това усещане) в "Междузвездни войни".
В Игрите той е зачислен като ментор на Луси Грей - момиче от най-бедния Окръг 12 (родно място и за Катнис), което дрънка кънтри на китара, носи шарени хипи дрешки и укротява змиите с песента си. В ролята е Рейчъл Зеглър от "Уестсайдска история" на Спилбърг. Няма изгледи тя да стане новата Лорънс, въпреки музикалния й талант и факта, че "Дисни" я избраха да изиграе Снежанка в предстоящата игрална екранизация по анимационната си класика. Зеглър е очарователна, но бунтът й е твърде артистичен и разсеян за тази история. Понеже това е YA филм, двете млади гълъбчета се влюбват и преминават през перипетии - жалоните на жанра. В провеждането на самите Игри няма особен съспенс и по-интересна, но и хаотична е последната третина на филма, когато действието се пренася от Капитола в Окръг 12, а (част от) маските падат.
В ролята на възрастните, представители на тоталитарната власт, са утвърдени актьори като Виола Дейвис, Питър Динклидж (във втори пореден епос с титуляр на име Сноу) и Джейсън Шуорцман. Както и предишните "Игрите на глада" филмът блести със сценография - естетиката на Панем е нещо между арт деко и Третия райх - и ярки костюми (изобретателна работа на Триш Самървил), но останалото е на средно поносимо ниво. Предисторията звучи наративно и стилово хомогенно с предшествениците си благодарение на режисьора - Франсис Лорънс е подписал както "Игрите на глада" 2, 3 и 4, преди да се заеме с нея.
С бюджет от 100 милиона долара "Балада за пойни птици и змии" е по-скоро евтин в нишата на блокбастърите. В премиерния си уикенд по света той вече спечели $ 106 млн. и вероятно начинанието ще завърши финансово успешно. Да се очаква грандиозната популярност отпреди десет години би било нереалистично. Поредният професионално сглобен reboot (нов прочит на познати теми и герои), от който нямаше никаква нужда.
YouTube
