Преди две години германският режисьор Едвард Бергер (а не Едуард Бъргър, както настояват американците) изненада "Оскарите" с режисирания за Netflix - на немски! - "На Западния фронт нищо ново". Близо сто години след написването на романа, адаптацията по Ремарк спечели 9 номинации и 4 статуетки. Изглежда че тази зима новата му творба, предназначеният този път за големия екран "Конклав", отново ще се намеси в разпределението на наградите. Той пак е екранизация - по едноименния роман на Робърт Харис от 2016 г., и пак застъпва теми, по-мащабни от дребнотемията на ежедневието. Както и предшественика му, "Конклав" блести с внушителна операторска работа (Стефан Фонтейн), помпозна сценография и костюми, въздействащ музикален фон. Но този път, за разлика от изиграния от малкоизвестни немски актьори "На Западния фронт...", Бергер разполага с тежката артилерия на европейското и световното кино: Рейф Файнс, Стенли Тучи, Джон Литгоу, Серджо Кастелито, Изабела Роселини.
"Конклав" е нещо рядко: пълноразмерен исторически филм, чието действие се развива в наши дни. Причината за този жанров и естетически ефект е в строгите правила на анахроничния ритуал, поддържан от една от най-старите, консервативни и йерархични властови структури - Католическата църква. "Конклав", както сочи името му, е посветен на избора на нов папа - тема не чак толкова далеч от реалността, предвид предстоящия след седмици 88-и рожден ден на действащия понтифик Франциск.
Обаче не си представяйте нищо сухо и старомодно. Харис и Бергер са създали динамичен трилър, нещо средно между стайните мистерии на Агата Кристи и политическите машинации в "Цялото президентско войнство"; едновременно зрелищен и сдържан. Освен това актьорите са просто великолепни: Файнс през цялото време носи с английска резервираност кахърната физиономия на централния герой, а холеричният Кастелито и Роселини, единствената жена с реплики в този стриктно мъжки свят, открадват вниманието на зрителя.
Както в кримките на дейм Агата, "Конклав" започва със смърт - само че този път не се търси убиец, а спасител. Сблъсъкът не е физически, а идеен: между либерали и консерватори в църквата, доколкото в 1000-годишна институция може да се говори за новости.
Едва ли за някого е изненада, че достолепните мъже в червени роби притежават твърде човешки слабости и пороци, макар да са се обрекли на бога. Светът на висшия клир не е особено познат на широката публика, та филмът носи и известна познавателна стойност. Животът зад тежките врати на Ватикана е пресъздаден пунктуално и компетентно, без особено въображение (нещо, характерно за цялото творчество на Бергер), но и без риск да обърка нещо. "Конклав", разбира се, не е заснет на терен, а сред грандиозни декори в легендарното римско студио "Чинечита".
От "Двамата папи" (на бразилеца Фернандо Мейрелес, отново за Netflix) до "Папа Франциск: човек на думата си" (на Вим Вендерс), вътрешният свят на хората с най-висок църковен сан не спира да вълнува кинотворците. Също като тях "Конклав" разполага строгия си церемониал сред тревогите и вълненията на съвременния свят, само че при особени условия - без камерата да покаже нито кадър извън стените на Ватикана. Стотината кардинали от цял свят са затворници по време на гласуването, докато навън ври и кипи. Ракурсите на камерата към пищно костюмираните мъже са главозамайващи, музиката отново е на Фолкер Бертелман (един от оскароносителите за "На Западния фронт..."), а развръзката е колкото изненадваща, толкова и претупана драматургично. Едва ли преди осем години, когато е писал, Харис си е представял колко актуално ще звучи хрумването му, а и какво недоволство може да предизвиква в някои кръгове на днешна България.
Без очакване за изключителност "Конклав" е един от солидните филми на годината, сигурен претендент за номинации и зрелище, предназначено за голям екран. Вижте сами от трейлъра.
YouTube
