На 91 години Клинт Истууд е жива икона на Холивуд. Най-възрастният действащ режисьор в САЩ, той има толкова дълга и внушителна кариера, че е трудно да откриеш нещо липсващо в нея - триумфи, провали, уестърни, драми, пропаганда, романтика... Мъжественият образ от "доларовата" трилогия на Серджо Леоне и "Мръсният Хари" вече над 40 години успешно съчетава актьорската игра с режисура. Сред филмите, в които е едновременно пред и зад камерата, най-ярко блести неоуестърнът "Непростимо" (1992), но напоследък ветеранът предпочита да е зад камерата - за последните 12 години се е "показвал" само веднъж, преди 2 г. в "Трафикантът". Веднага след това засне друг сюжет по действителни събития - "Ричард Джуъл", оставайки извън кадър.
И нито достолепната възраст, нито сложните обстоятелства около пандемията и отражението й върху киноиндустрията не накараха неостаряващия каубой Истууд да се кротне - в края на 2020-а той завърши своя филм "Плачи, мачо" (Cry Macho), който през септември излезе в САЩ по кината и HBO Max. У нас имаше планирано разпространение от "Александра филмс", но то така и не се състоя.
Във вероятно лебедовата си песен - през юли т.г. Истууд намекна, че за него е "твърде късно" и планира оттегляне от света на киното - той е не само режисьор, но също продуцент и изпълнител на главната роля. Сценарият е дело на Н. Ричард Наш - написал романа със същото име през 70-те години - в съавторство с Ник Шенк, вече работил с Клинт по "Гран Торино" и "Наркотрафикантът".
YouTubeС нетипична за своя натюрел старческа крехкост (но явно времето тече неумолимо за всички), Клинт играе застаряваща звезда на родеото. Той приема поръчка от своя бивш шеф - да отиде в Мексико и да отвлече сина му, за да го доведе при родния му баща.
Камерата на Истууд се плъзга уверено по просторите на Дивия запад, които той обитава от толкова десетилетия, но бавният и банален сюжет не дава кой знае какви възможности на замесените. Лично аз изпитах истинска тъга да гледам легендата в толкова лоша форма, тъпчейки по добре познати територии. Най-плътните образи в "Плачи, мачо" са... женски - на антагонистката-майка (Фернанда Урехола) и на случайно срещнатия ангел Марта (Наталия Травен). Диалогът включва самоирония към филмовата и биографичната аура на Истууд, но "Плачи, мачо" е твърде блед за финал на фигура от неговия ранг. Не че филмът е отчайващо лош или недостоен - всъщност е приятен, но по един скромен и незабележим начин: повече неделна кабелна телевизия, отколкото "За шепа долари".
Може пък вечният Клинт да събере сили и отново да размисли дали това ще бъде последното му сбогуване с камерата...
