LUX (от латинското "светлина", по аналогия с името на създателите на киното братя Люмиер) е отличие с кратка история - Европейският парламент и Европейската филмова академия го учредяват през 2007 г. Първият лауреат е "На прага на рая" на германско-турския режисьор Фатих Акин. Първоначалното значение на наградата е символично, но тя има и практично измерение - популяризиране на еврокиното чрез субтитриране на филмите на всичките 24 езика на ЕС, както и безплатен показ, на кино и онлайн, в 27-те страни членки. Това получават всички номинирани (по-рано три, а сега пет), не само печелившият.
LUX не е просто приз за кинематографично майсторство, въпреки че филмите обикновено са с признати качества - един от кандидатите тази година е носител на "Златна мечка" от Берлинале, друг - на "Златна палма" от Кан и три номинации "Оскар", а трети - на Гран при от Кан и отново номинация "Оскар" за чуждоезичен филм. При селекцията се предпочитат етнически пъстри, социално ангажирани (ко)продукции, които засягат същината на европейските обществени дебати. В последните три години печелиха все балкански филми - от Босна, Румъния и Северна Македония, но за българско кино рядко става дума - единствено "Източни пиеси" (2009) и "Урок" (2015) са били сред трите номинирани. Подборът се прави от кинопрофесионалисти, но до 2019-а за победителя гласуваше необичайна аудитория - депутатите в ЕП. Отчасти заради сътресенията, които ковид нанесе върху киното, регламентът се промени и днес вече LUX се нарича Награда на европейската публика, а всеки гледал филмите може да гласува за своите фаворити до 12 юни на rating.luxaward.eu/bg.
Петте заглавия вече имаха показ в рамките на "София филм фест", а предстои и нова серия прожекции в столичния Дом на киното в края на април, за които се изисква единствено да си вземете безплатен билет от касата (до изчерпване на местата):
24 април, 18:30 ч. - "Алкарас",
25 април, 20:30 ч. - "Изпепеляващи дни",
26 април, 18:30 ч. - "Блуждаещ огън"
27 април, 20:30 ч. - "Идиотският триъгълник"
и на 28 април от 18:30 ч. - "Близо".
Тези, които са извън София, могат да видят четири от петте филма (без турския "Изпепеляващи дни") в платформата Neterra.tv/plus до 24 април, като за всеки от тях са предвидени по 150 безплатни билета за достъп онлайн. Най-именитият претендент, който имаше редовно разпространение на наш екран още през 2022 г., безспорно е "Идиотският триъгълник" - забавна и остра левичарска сатира на съвременните нрави, прекалено надценена от журитата и академиите.
Сред останалите внимание привлича "Близо". Този, ако го хванат джендър-душманите на Копейкин и Корнелия, ще го разкъсат за развращаване на младежта. Всъщност филмът печели със своята емпатия, деликатност и недоизказаност - ако има хомосексуалност в него, тя е извън показаното на екрана (белгийският режисьор Лукас Донт афишира своята принадлежност към ЛГБТИ общността, а дебютът му "Момиче" се занимаваше доста по-декларативно и шоково с темата за смяна на пола). В "Близо" две момчета на 13 споделят съкровена близост, приятелство, братство. Твърде млади са още, за да осъзнаят дали връзката им се диктува от сексуално привличане, или са просто неразделни другари. Сблъсъкът със социума ражда трагедия, защото хомофобията не е нещо, което вирее само по нашите земи. С изключителна игра на актьорите дебютанти, особено Еден Дамбрин в ролята на Лео, и великолепна операторска работа на Франк ван ден Ееден, "Близо" е тихо и трагично наблюдение върху загубата на невинност (не в библейския смисъл) и съзряването сред поля от цъфтящи далии.
Точно обратното е другият филм в селекцията LUX, занимаващ се с еднополовото привличане. Португалският "Блуждаещ огън" би могъл спокойно да мине за гей порно с пожарникари, ако не съдържаше още разсъждения върху климатичните промени, колониализма, привилегията, дълга, както и елементи от мюзикълния жанр. Ако "Близо" е подходящ за всякакви зрители и възрасти, въпреки тежката си развръзка, този си е 18+ и се гледа на собствен риск (или направо не се гледа).
Неочакваният ми фаворит сред петте е "Алкарас" на каталунската режисьорка Карла Симон. Както дебютът й - също с буколична тематика - "Лятото на 1993-а", и този стъпва върху автобиографична основа. Eдна своеобразна "Вишнева градина" на XXI век, само че прасковена, филмът също като пиесата на Чехов завършва с трясък от безмилостно изсечени овощни дървета, който бележи края на една романтична представа за света.
Членовете на семейство Соле не са бездействащи руски аристократи, а обработват земята си сами. Няколко поколения живеят задружно, щастливо, заможно (в голяма къща с басейн), децата тичат весело наоколо, а след дните на изнурителен труд всички се отдават на сладко провинциално безвремие сред най-близките си. Но въпреки евросубсидиите за земеделие, фамилията е на прага на последното идилично лято и последната прасковена реколта - собственикът на земята има нови планове за изграждане на соларен парк. Тази перспектива причинява разломи в голямото, сплотено семейство, чийто живот е показан с хумор и искрена нежност. Карла Симон работи в модерния почти документален стил, изцяло с натурщици, за да разкаже една от онези съкрушителни истории за избледняващи светове, които потъват в месомелачката на модернизацията, политиката и стремежа към печалба. "Алкарас" води към асоциации и с класиката на Ермано Олми "Дървото на налъмите", но в напълно съвременен контекст.
Дълбоката провинция е арена и на петия от номинираните за LUX, "Изпепеляващи дни" на обещаващия турски режисьор Емин Алпер. Млад прокурор е назначен в малък град, засегнат от водна криза и политически скандали. След първоначалното радушно посрещане, той става обект на растящо напрежение в този изолиран свят на строга патриархалност, корупция и съмнителен морал. Смесица от криминален трилър и социален коментар, филмът е признак за доброто здраве на турското кино (ако не общество).
YouTube
