Кинолитературният фестивал "Синелибри" (от 6 октомври за девети път) проявява подчертан афинитет към представянето на съвременно френско кино. Не прави изключение и предстоящото му издание, в което едно от най-апетитните - буквално - заглавия е "Страсти в кухнята". Филмът е лауреат на наградата за режисура от Кан, връчена на Тран Ан Хунг - виетнамец с френско местожителство, дебютирал преди три десетилетия с уханния "Аромат на зелена папая" (номинация "Оскар" за най-добър чуждоезичен) и заснел оттогава само пет филма. Шестият, "Страсти в кухнята", преди броени дни бе обявен за френския претендент за "Оскар" 2024, побеждавайки в националната надпревара носителя на "Златна палма" "Анатомия на едно падане".
Филмът е създаден по мотиви от романа "Страстният епикуреец: Животът и страстта на Доден Буфан" от Марсел Руф. Първото издание се появява преди 99 години, за да ни припомни, че жанрът food porn не е вчерашен. Киното разбира чудесно това, особено в епохата, когато резервации за гурме ресторанти се правят с месеци напред, а кулинарните шоута се радват на милионна тв аудитория. "Страсти в кухнята" обаче надскача фаст фууд предложения като скорошния "Менюто" и се настанява удобно сред филмови деликатеси като "Угощението на Бабет" (1987), "Готвачът, крадецът, неговата жена и нейният любовник" (1989) и "Като гореща вода за шоколад" (1992). Неизбежно е и сравнението с "Шоколад" - филма на Ласе Халстрьом, номиниран за пет награди "Оскар" през 2001 г., в който младата Жулиет Бинош омагьосваше с десертите си.
Щедрата, описателна камера на Джонатан Рикебур се спира подробно върху многобройните и сложни ястия, които епикуреецът Доден Буфан (Беноа Мажимел) и неговата дългогодишна готвачка Йожени (Бинош) приготвят и консумират. Но храната в "Страсти в кухнята" не е просто ядене, а преди всичко метафора за чувствата между двамата. В началото връзката им изглежда съвсем неравнопоставена, като между богат мъж и неговата прислужница: той се наслаждава с приятелите си на пищна трапеза, тя лее пот в кухнята на долния етаж и им принася подноси - но разказът плавно ни води към мотивите, страстите и нуждите на всеки един от тях.
Никакви резки движения няма в "Страсти в кухнята", конфликтът и сюжетът са почти незабележими, макар да преминаваме през сватба, погребение, болест, признание и загуба. Режисурата на Тран Ан Хунг е смесица от деликатна сдържаност и неприкрит еротизъм. То е ясно, че любовта минава през стомаха навсякъде по света, но във Франция - страната-символ на изкусната храна - това трябва да е по-вярно от другаде. "Страсти в кухнята" обаче има финеса, меланхолията и привидната безсъбитийност на азиатско кино, където историята се носи от детайла и символа, не от динамиката и екшъна. Няма остри подправки или шокиращи вкусови комбинации, всичко е изтънчено и премерено (макар и прекалено дълго в 2 часа и 25 минути). Също като в "Рататуй" на Pixar, където критикът Антон Его откри, че едно просто селско ястие може да донесе най-голяма радост, и тук посланието е, че висшето кулинарно майсторство не е в излишеството, лукса и пребогатите менюта, а в умението и страстта, които влагаш в обикновена телешка яхния - pot-au-feu, послужила за една от многобройните версии на заглавието. Понеже освен за любовта, "Страсти в кухнята" е донякъде и метафора на изкуството - за природата на творчеството като свещенодействие, на което се отдаваш докрай.
Ако храната не ви привлича чак толкова, можете да се наслаждавате на великолепната актьорска игра - и "Ла Бинош", и Мажимел са безупречни в ролите си. Двамата са бивши партньори в реалния живот, свързани от общата им дъщеря Хана, след като изиграват любовници в "Децата на века" през 1999 г.
"Страсти в кухнята" е чувствено, почти сетивно преживяване - с мечтателното златисто осветление, с пунктуално предадената костюмна атмосфера (годината на действието е 1885), със звуците на кулинарния ритуал - рязане, бъркане, цвърчене, несмущавани от музикален съпровод. Това е романс, който не кипи, а къкри на слаб огън. Не е меню за всеки, но на ценителите ще достави истинска наслада за небцето.
YouTube
