Със смущението, че този текст няма да предаде и малка част от магията на филма, започвам може би последната си рецензия за произведение на "Гибли". Японското анимационно студио, чиито вълшебни истории разказват за (нарушената) хармония между човек и природа, за пораженията и уроците от войната, за детството и съзряването, за радостта и загубата, е основано през 1985 г. от Исао Такахата и Хаяо Миядзаки. Първият, автор на незабравимия "Гробът на светулките", почина през 2018 г.
Хаяо Миядзаки, неговият по-известен съдружник и символ на гения на "Гибли" по света, е на 82 и периодично оповестява своето пенсиониране поне от 1997 г. насам. Десет години след последния му, номиниран за "Оскар" анимационен филм "Вятърът се надига" (2013), по екраните е "Момчето и чаплата" - неговата, като нищо, лебедова песен. Миядзаки не е единственият режисьор от тази възрастова група, който не е загубил работоспособността и амбициите си (достатъчно е да си спомним две от големите премиери на тази есен - "Убийците на цветната луна" на Скорсезе, 81, и "Наполеон" на Ридли Скот, 86), но е единственият, който с маниакален перфекционизъм, с търпеливо докосване на ръка до всеки кадър, създава филмите си в продължение на дълги години. В епоха, доминирана от агресивната, многоцветна 3D дигитална анимация, продукциите на "Гибли" все още са ръчно рисувани - и в този старомоден подход вероятно се крие една от тайните на вечността им.
През годините техни филми са стигали до българската публика по-скоро по щастливи случайности. В края на миналия век "Принцеса Мононоке" бе разпространен от вече несъществуваща дистрибуторска компания; награденият с "Оскар" "Отнесена от духовете" (2001) бе прожектиран с пет години закъснение. Още няколко заглавия на "Гибли" прехвръкнаха през фестивален екран в кино "Люмиер"; съществуват и български DVD-издания на част от филмите; а през 2020 г. почти целият им каталог стана достъпен, макар и без български субтитри, в стрийминг платформата Netflix.
"Момчето и чаплата" обаче е първият, който гледаме едновременно със световното му разпространение - при това с оригиналната японска фонограма (в субтитрираната версия; има и дублирана за най-малките). Малката армия почитатели на далекоизточната култура и кинематография у нас ще остане доволна, макар че боксофисът на "Сузуме" - друго аниме от висока класа, прожектирано в кината през април, не бе обнадеждаващ.
Японското заглавие на филма е "Как живееш?". Идва от едноименния роман на Гензабуро Йошино от 1937 г., който бегло вдъхновява сюжета - и който се появява в кадър. Премиерата на филма в родината му бе през юли, съпътствана от един-единствен плакат със стилизирано изображение на птица. И най-строга тайна, обгръщаща останалото - никакви трейлъри, никакви преразкази на сюжета, нищо. Това също е Миядзаки: с мълчанието той иска да ни върне към онези години, когато ходехме на кино без никаква конкретна представа за филма, който ще гледаме, но с трепетно очакване.
Когато става дума за негов филм, това е и красив, и ненужен жест. "Момчето и чаплата" носи всички водни знаци на студиото и на автора: темите, мотивите, рисунъкът, музиката (композиторът Джо Хисаиши го съпътства от десетилетия). И при все това фактът, че познаваме този свят, не нарушава ни най-малко искреното удивление, с което филмът ни сблъсква. Няма значение дали сте гледали всички филми на "Гибли", или този е първият. Предстои ви магическо мистериозно пътуване, на каквото никой друг през 2023 година не може да ви отведе.
Главните герои на Миядзаки много често са момичета, но в "Момчето и чаплата" това е 11-годишният Махито. Автобиографичните елементи, които прозират и другаде в творчеството на аниматора, са особено подчертани тук. Той е момчето, преживяло бомбардировките на Втората световна война; момчето, загубило майка си, чиято липса ще сложи отпечатък върху целия му живот и творчество; момчето, което никога не успява да прости на баща си, че работи във военната индустрия, създавайки смърт...
След трагичната кончина на майката, която работи в болница, Махито и баща му напускат Токио. Таткото вече се е утешил в обятията на балдъзата си Нацуко, тя е бременна, а Махито трябва да се адаптира към новото място, новото училище и живота в просторното провинциално имение, населявано от рояк бъбриви, грижовни бабички. Скръбта и тревогата, предизвикани от личната загуба и от ужаса на войната, не го напускат. Но понеже той е малко момче и това е все пак филм за приключения и чудеса, училищните побойници мигновено са изместени от тайната на порутената каменна кула в гората и общителната чапла, която преследва Махито навсякъде.
От Алиса, която пропада в "долната земя" до Мойсей, който разделя морето на двe; от японските фолклорни мотиви до типичните за "Гибли" сладки създания-духчета; от животните и вещите, които притежават душа (и слово) до рисковете на това да порастваш, да вземаш решения и да поемаш отговорност: всичко е тук, в този може би прекалено дълъг за анимация филм. (Това може да е проблем за най-малките и нетърпеливи зрители; категоризацията от НФЦ е "не се препоръчва под 12 години", смятам, че при по-подготвена публика и родителска компания 9-10-годишна възраст би била достатъчна - особено предвид наличието на дублирана версия.)
За разлика от повечето съвременни анимации, които ни заливат с неспирен екшън и цветен калейдоскоп от образи, Миядзаки бавно потапя зрителя в един далечен свят, давайки му възможност да го опознае, да подиша в него, да се почувства за малко негов обитател. Както и в други филми на "Гибли", границата между реално и въображаемо, между сън и действителност, между живота и смъртта е трудно доловима. Световете на Миядзаки, изпълнени с цвят, фантазия и опасност, се преливат един в друг сякаш просто влизаме от една стая в друга. Наглед е същото като тъй популярните в съвременното кино квантови мотиви за паралелните вселени и портали към тях. Но тук няма никаква поза, никаква технология, никаква мода - говорим за чиста магия.
Може много да се разсъждава върху пластовете на "Момчето и чаплата", върху идеите, които пронизват целия живот и творчество на Миядзаки, но тук са демонстрирани в най-кристална форма: пацифизмът и неподражаемото му екологично съзнание; песимизмът на един стар мъж относно бъдещето на човечеството; смисълът (или безсмислието) на артистичното съзидание, когато всичко около теб се разпада; надеждата, че младото поколение все пак ще може, с няколко прости сечива, да изгради света по-добре.
Но дори без тази плънка от философия, дори за невинните очи на детската публика, "Момчето и чаплата" е една от най-красивите рисувани творби на нашето време. На фона на масовата анимация, доминирана от миньони и расово/полово разнообразни дисни-принцеси, това е чисто и просто естетически шедьовър. Не го пропускайте.
YouTube
