"Сестра" е сред първите филми от програмата на злополучния 24-ти „София филм фест“, които достигат до зрителите, макар и с три и половина месеца закъснение. Премиерата му на голям екран бе в събота на открито, а до края на онлайн изданието на фестивала (19 юли) той може да се гледа срещу заплащане на online.siff.bg. Колцина ще посмеят да посегнат към този продукт на новото българско кино, пристигащ с награди от Сан Себастиан, Котбус и Варна?

"Сестра" е и вторият пълнометражен филм на Светла Цоцоркова, дебютирала със също тъй фестивално (но не и зрителски) успешния „Жажда“. И както в него, главната роля се изпълнява от младата Моника Найденова. Синеоката актриса е откритие на режисьорката и специално за нея заедно със съавтора и на двата филма Светослав Овчаров пишат сценария на "Сестра". Тя е по-малката сестра в дисфункционално семейство от социалната периферия (аман, нали?): мечтателка, фантазьорка и патологична лъжкиня, Пипи Дългото чорапче без плитки и Барон Мюнхаузен без чизми. В българското кино се родее с "Аве".

Граденето на персонажа на Райна, поетичните близки планове и безмълвно сменящата се публика на семейната сергия за грънци – тази импровизирана сцена за нейните опашати лъжи, са най-успешната част от филма. Представленията й завършват с "аплодисменти" – тъкмо те продават евтините сувенири, които Райна вае от глина заедно с кака си и самотната им майка. За разлика от скалъпените надве-натри грънци, образът й е изваян от режисьорката и оператора Веселин Христов с нежност. Обагрен в златистотопли тонове, той контрастира с естетиката на грозното, която преобладава и в този нов български филм. („Намусено постсоц кино“, както крайно сполучливо определи този жанр талантливата ни преводачка и чат-пат кинокритик Нева Мичева.)

От целия малък свят на екрана единствено Райна владее някаква тайна красота, нещо близко до изкуството – думите, историите. Майка й (Светлана Янчева), сестра й, любовникът на сестрата (автомонтьорът Миро - банален Асен Блатечки), епизодиците (лекари, полицаи) са едносрични, груби, често вулгарни. 

Това противопоставяне работи до един момент, но накрая пошлостта побеждава: няма кой знае каква драма, нито кой знае какъв катарзис. Сестринството между двете момичета, важно за развръзката, е показано неубедително и повърхностно. Просто хора, които се държат зле един с друг, докато не осъзнават, че единственото, което имат – това е другият до тях. Сблъсъкът между реещата се върху облаците на фантазията си Райна и истинския живот е челен; но в момента, в който момичето започва да говори истината, въображението зад филмовия разказ се оказва крайно оскъдно.

„Сестра“ много напомня на скорошния „Ирина“ - заради поставянето на ангелски русо създание с несретен живот в центъра на разказа, заради бита на героините, заради донякъде щастливата развръзка. Не по-малко и заради факта, че и двата сценария пише проф. Овчаров, макар Цоцоркова да заявява автобиографична нотка: именно тя е вдъхновила героинята, която обича да разказва небивалици.

Надежда Косева и Мартина Апостолова (в ролята на Ирина) се справиха по-добре; в „Сестра“ има някаква пасивност и безразличие, които карат зрителя да си остане дистанциран от драмите на героите. Естетически обаче филмът е на много високо ниво, особено в първата си половина. Цоцоркова загатна за това още в „Жажда“, където се вееха белите криле на едни чаршафи над морето. Този път е още по-добре: камерата на Веселин Христов създава перфектно хармонични кадри, в които светлосиният цвят е на особена почит - не само защото е цветът на очите на Моника Найденова.  

Любопитно ще е да видим това интересно лице при друг режисьор, в друга тематика, където може и да й дадат актьорска задача да се усмихне поне веднъж.

Малък град в България, в наши дни. Майка и двете й дъщери се борят за оцеляването си. Малката сестра е отвеяна и често си измисля обстоятелства в живота, за да й е по-интересно. Без да иска, попада в капана на собствените си лъжи и разрушава стройния материалистичен свят на голямата сестра. В борбата за истината сестрите разбират истината за Майка си.