Животът си тече тихо, по-скоро унило, почти безрадостно във всички филми на Аки Каурисмаки - финландския певец на меланхолията. Понякога прозвучава особен хумор или стари (не само) фински шлагери. И все пак в тези сладко-горчиви разкази за герои от периферията на живота винаги просветва надежда. Несретниците, които той обгръща с толкова милост, успяват да заформят свое малко утопично общество, чиято абсурдна нежност предизвиква големия безсърдечен свят. Човечност е паролата, с която филмите на по-талантливия Каурисмаки - големият му брат Мика е също режисьор - печелят награди в Кан и сърцата на публиката. Понякога, като гледам нискобюджетното кино, което Аки създава с един и същи екип от 40 години насам, си фантазирам, че такива можеха да бъдат и българските филми. Ако не бяха заети да се самобичуват, самосъжаляват и самосаботират.
Арткиното от малки северноевропейски кинематографии е по-скоро спорадичен гост на нашите екрани, но Каурисмаки има късмет - като любимец на директора на "София Филм Фест" Стефан Китанов, той е добре познат в България със своите филми "Мъжът без минало", "Светлини в здрача", "Хавър", "Другата страна на надеждата". И още негови заглавия са прожектирани по фестивали и ретроспективи. Тъй че зрителят, който би си купил билет за "Паднали листа" (наградата на журито в Кан, номинация LUX за европейската награда на публиката), знае какво да очаква. И неговите първи прожекции бяха на СФФ през март, вече е в разпространение по екраните. Уж е "още от същото", но всъщност един от най-сполучливите филми на Каурисмаки.
Сюжетът е привидно класически - момче среща момиче, виждат се в бара, излизат на кино. Той е алкохолизиран бачкатор, живее в общежитие, леглото е единственото му лично пространство. Тя работи в супермаркет, обитава клаустрофобична кутийка, наподобяваща преустроен килер, и изключва радиото, за да пести ток. То предава новини от фронта в Украйна - действието се развива в наши дни, макар Каурисмаки да подхваща обичайната си игра с времето и епохите: музиката и дрехите звучат и изглеждат като от 70-те; героите нямат телевизори, на "вие" са с интернет, телефоните им са стара "Нокия" и звънят рядко, само ако не загубят листчето с номера, които са си разменили. Може и да е белег за бедност и социално изключване, но по-скоро говорим отново за онези малки паралелни вселени, които маргинализираните персонажи на режисьора обитават. Филмът е своеобразно продължение на трилогията за работническата класа, започната в по-ранния етап на кариерата му - "Сенки в рая", "Ариел" и "Момичето от кибритената фабрика".
"Паднали листа" е разказ за самотните сърца, за спънките по пътя към щастието и за шанса дори когато не са останали никакви шансове. В типичния за Каурисмаки кротък, леко скован, театрален стил, актьорите се движат като силуети от картините на Едуард Хопър. Алма Пьойсти ("Туве", българския "Добрият шофьор) и Юси Ватанен са органичен тандем - изпълненията им са пропити от същия минимализъм, който цари във всеки елемент от филмите на автора. Виртуозно семплите кадри са композирани, както всеки път, от щатния му оператор Тимо Салминен.
Второстепенни герои почти няма, в техните роли влизат киното и музиката - две изкуства, в които Каурисмаки притежава почти енциклопедични познания. Заглавието на "Паднали листа" идва от джаз стандарта на Жозеф Козма Les feuilles mortes (1945, по стихове на Жак Превер), изпят на фински в края на филма, а когато излизат на първа среща, героите гледат зомби комедията на Джим Джармуш "Мъртвите не умират" (2019). Около тях - плакати за филми на Годар, Висконти, Бресон... Тук е и характерният северняшки хумор, малко странен, суховат, все пак ясно доловим. Това е най-срамежливата, безперспективна и безстрастна любовна история, която сте гледали; въпреки това нейните 81 минути ще ви оставят с топло чувство и с усещането, че дори в най-тежкото, лошо и отчайващо положение има надежда, стига да не губиш вярата си в хората.