Кантемир Балагов е вундеркинд от град Налчик в Кабардино-Балкарската република, където младите хора не говорят публично за проблемите на страната си. Балагов не само говори, но и снима филми за тези проблеми. От учителя си в киното Александър Сокуров той е научил, че „Патриотът винаги е дисидент“. На 27 години Балагов има вече два филма, и двата наградени в Кан, но не вярва, че някога ще получи държавни пари за своя продукция.
Сега имаме възможност да видим втория - "Върлината" (на http://online.siff.bg като част от програмата на "София филм фест - Лято"). Негов продуцент е Александър Роднянски, продуцирал и „Левиатан“ и “Нелюбов” на Андрей Звягинцев - друг многонаграждаван руски режисьор, към когото властите също не изпитват добри чувства.
Вдъхновението за “Върлината” идва от книгата на нобелистката Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена". Алексиевич е сред първите автори в Русия, които започват да говорят открито, че - освен всичко, което войната причинява на мъжете - жените се сблъскват и с допълнителни проблеми: често са принуждавани да правят секс и тайни аборти, а след победата трябва да живеят със срам и незавидна репутация.
Във фронтовия жаргон има абревиатура ППЖ, или “походно-полевая жена”. Те са се грижели за интимния живот на офицерите от Червената армия. По време на ВСВ явлението било така повсеместно, че командването опитвало да се бори с него - нанасяло вреди на моралния облик на комуниста. Обяснимо е, че за тези истории дълго се е мълчало.
Ленинград, 1945 г., първата следвоенна есен. Ия (дебют за току-що завършилата Виктория Мирошниченко) - висока и непохватна млада жена, по прякор Върлината, работи като санитарка във военна болница. Войниците я обожават, обожава я и малкият ѝ син Пашка, с който тя спи в едно легло в гъстонаселената комуналка. Заради прекарано мозъчно сътресение Върлината периодично зацикля като развалена грамофонна плоча или пък замръзва и съвсем спира да функционира за известно време. След победата и нейната приятелка Маша (дебют и за Василиса Перелигина) се връща от фронта. Двете са преживели неща, които са ги променили, и сега се опитват да започнат живота си отначало.
Филмът е мъчителен, мрачен, мълчалив и магнетичен, с необичайна цветова драматургия. Често дрехите на Ия, а после и обстановката около нея, са в различни нюанси на зелената гама, а при Маша - в червената. Може да се спори за ролята на цветовете (различна в различните култури). Но това решение дава възможност за много интересна цветова динамика с развитието на образите и отношенията между тях - и за многобройни зрителски интерпретации.
"Върлината" говори за войната с тон, съвсем различен от настоящата обсебеност от Великата победа, за която вече си има и термин - "победобесие". Не е чудно, че в Русия той не бе посрещнат само с възторзи въпреки престижните си световни отличия. Режисьорът е упрекван в опит да опошли "славната победа" и да очерни героите - особено на фона на откровено милитаристичното руско кино от последните 20 години, за разлика от далеч по-често срещания хуманизъм на съветското военно кино. Достатъчно е да си спомним филми като "Иваново детство" (1962) или "Иди и виж" (1985). В тях войната не е повод за гордост, настояване за признателност, слава и мечти за нови победи, а бедствие, унищожително за човешката душа. "Върлината" продължава тази традиция.
YouTube
