Режисьорският дебют на 50-годишната Паола Кортелези, актриса с предимно комедийни изяви, е изненадващо точен и топъл поглед към живота на жените в Италия преди и сега. "Все още има утре" пожъна редица награди на местно и глобално ниво и се превърна в блокбастър №1 на Ботуша за изминалата година с над 5 милиона зрители, изпреварвайки в националния боксофис и "Барби", и "Опенхаймер". Любопитен факт: два пъти отхвърлян от комисиите към Министерството на културата на Италия. (Значи не само НФЦ може.)
Действието се развива в Рим през пролетта на 1946 г., скоро след края на Втората световна. Да си жена в Италия по онова време не е лесно: нямаш право да гласуваш, нито имаш на кого да се оплачеш, ако мъжът ти те бие. Крехката Делия (Паола Кортелези, която е режисьор, съсценарист, продуцент и изпълнител на главната роля) живее в нищета. Майка на три деца, принудена да търпи побои от съпруга си грубиян, тя носи кръста си с удивителна ведрост. Прескача от задача на задача у дома и навън, притичва между няколко нископлатени работи, за да свързва семейството двата края. Тъй като е жена, взема по-малко дори от неопитния чирак...
Но филмът, заснет в черно-бяло, много умело лавира между драматичното и комичното. Макар и в плен на патриархалното италианско общество от епохата, Делия има приятелки, мечти, мимолетни срещи с автомеханик, който още е влюбен в нея, а чернокож американски войник й подарява шоколад.
"Все още има утре" очебийно се вдъхновява от италианския неореализъм от епохата, битът е този от филмите на Де Сика, Роселини, ранния Висконти. Сюжетът е измислен, но Кортелези е черпила от разказите на жените в семейството си. Повечето истории са на нейната баба, но и на майка й, която пристига в Рим едва 6-годишна. "Когато в съзнанието ми идват образи от миналото на Рим, те никога не са цветни. Хората живееха заедно, нямаше уединение, но беше красиво", споделя Кортелези.
Феминисткият патос и семейната драма може да изглеждат понякога банални, но непобедимата жизненост на героинята, модерната музика и монтаж извеждат "Все още има утре" над нивото на сръчна имитация. Това е добре разказана, заснета и изиграна история, с изненадващ документален финал (който изглежда като повод за създаването й). Не оставяйте липсата на цвят и съзнателно търсената пластика на неореализма да ви подведат: в никакъв случай не звучи старомодно и отживяло.
"Исках да направя съвременен филм, чието действие се развива в миналото, за да сравня какво се е променило и какво е останало същото", казва още Кортелези. Също както у нас, в Италия темата за домашното насилие и дори убийства на жените от техни настоящи или бивши партньори е огромна и належаща в обществото. Тя обаче не я разглежда с демонстративна бруталност, сантименталност или плакатност, а леко и витално, на моменти - фарсово (комедийната закалка си казва думата), но и със състрадание и разбиране.
Вълнуващ, човешки и достъпен за най-широка публика филм, който бе приет радушно и от българските зрители на фестивалите "Любовта е лудост","Златната липа" и "Киномания". Сега се появява и в (сравнително) редовни прожекции.
YouTube
