В София, на улица „Раковски”, между две красиви витрини, автоматична стъклена врата се отваря и затваря, за да пропусне посетители. Дали по проект или поради повреда, тя го прави не само за всеки, пристъпващ в сградата, а и пред случайните минувачи, които, запътени по своите си дела, продължават по тротоара, без да я уважат. Някои от тях, изненадани от това скрито, безшумно движение в обхвата на периферното им зрение, видимо се сепват, други дори объркват крачка и инстинктивно отскачат встрани. Но „Раковски” в пандемията не е това, което познаваме, потокът е силно разреден, вратата се отваря/затваря самотно, пренебрегнато, безплодно.
Гледам я отсреща, през улицата. Дъждецът, който шумоли по чадърите, прави поканата й още по-гостоприемна. Във вътрешността зад нея уютно греят лампи със старомодна жълта светлина. Фоайето там по-скоро се догажда, отколкото се вижда, но отоплението със сигурност работи и вярвам, че мирише на кафе. Минава ми през ум: такава врата, която сама се отваря, не те оставя дори да потропаш. Може би това държи минувачите нащрек, изнервя ги, подминават. Защото, откакто чакам моята, вече твърде закъсняваща среща, не забелязвам някой да влиза.
Минавал съм през всякакви врати, за някои от тях дори съм писал, но бегло. Самото понятие „задна врата” например е тема за дисертация. Горчива дисертация. А „летяща врата” бе като заглавие на поема. (Спомням си надписа в една поща: „Пази се от летящата врата!”) Или, да речем, вратата на бар „Астория” – портиерът ми продаде вратовръзка, преди да ме пусне. Вратите обаче не са моя тема. Затова пък имам своя, „авторска” благословия при честитка по всякакъв повод: „Нека всички врати да ти се отварят!” Сами! Като тази отсреща. Харесва се това пожелание – нестандартно е.
Като народ сме висяли пред всякакви врати, рядко сме улучвали да влезем
(Още се помни световното изумление, когато две наши кандидатки се сбориха пред отворените двери на председателството на ООН. Подлъгана от движенията в техните каскади, вратата се отваряше/затваряше, накрая се отегчи и ги остави отвън.) Излиза, че поотделно имаме гордост и самочувствие да не се подлъгваме от всяка покана, отминаваме си по пътя, дори под дъжда. Иначе, като народ, търпеливо броим часове и години пред евросъюзи и еврозони, пред Шенгени, пред изтребители и бази. Дори когато са ни пуснали там, ние пак сме си някак...отвън. Първо място по смъртност, последно по свободи, полугладен народ пред немилостива зима – наистина ли сме вътре, или просто сме сгрешили вратата? А може би наистина сме попаднали на такава, автоматична, влезли сме в Европа, без да забележим, и сега се помайваме – просто няма по какво да го разберем.* А на приказките на вождовете не вярваме. Те са в Европа и дори по целия свят – поне с банковите си сметки...
Тези дни прокуратурата възобнови обвиненията си по прекратеното от съда дело срещу председателката на Българския фармацевтичен съюз. Старият ми опит ме предпазва от задълбаване в съдебни казуси, които не съм проучвал лично. Тук ще се спра само на опасната тенденция упорито да се пренебрегват правата и правдата в България и на умението на властта да създава чувство за гнет и беззащитност, да насажда безропотност и страх сред своите граждани. Такова необяснимо упорство в поддържането на очевидно несъстоятелно обвинение не може да има за цел да бъде безславно загубено поредното дело. По всички известни на обществото данни професор Сербезова е постъпила според закона, постъпила е професионално, отговорно, а с оглед на последствията от своята постъпка – и доблестно. То се потвърди и от развитието на събитията, недостигът на лекарства бе установен от различни български и международни институции, както и от самия министър на здравето. Вместо властта да си записва какво говори една компетентна и далновидна професорка – повдигнато й бе обвинение по някакви членове за телефонен тероризъм и всяване на паника. В същото време паника и безразсъдство в обществото безнаказано ръсеха всевъзможни „медицински” аватюристи и самозванци, някои от тях и официално поощрявани. (Лично мен ме паникьосваха, тревожат ме и сега неадекватните приказки на лица от политиката и властта по въпросите на пандемията.) Днес това обвинение се подновява и аз, обмисляйки този факт, не виждам друга реална цел освен една –
да се затвърди у народа усещането, че „няма правда”
Да свикне той с това и с това да се съобразява.
Разбира се, знам добре, че може да има и друга цел. Да се отклони вниманието от реални виновници за недъзите на здравната система, оголени от пандемията. Или да се разчисти територия във фармацевтичния бранш за размаха на още неназован олигарх. Или лична неприязън на властник, породена от известна само нему причина. Причини много, но резултатът е един – насаждане на страх и „благоразумие” пред таралежовите ръкавици на властта. За да бъде управляван този народ в подчинение чрез лъжа и мизерни подаяния, да бъде държан в нескончаема паника, унижаван от пенсионни и други уравниловки и манипулиран в безсъвестни изборни оргии. Отсам или отвъд вратата на Европа. Самият той врата на Европа...
Заля ни отскоро екзотичната чуждица „алгоритъм”. Дори в пандемията се оправдават с нея: нямали алгоритъм, алгоритъм им липсва. Това е понятие от математиката – действията, които трябва да се извършват, за да се получи желан краен резултат. Какви алгоритми се вихрят сега из българското пространство е трудно да се преброят. Но ясно е поне кой точно липсва: нямаме алгоритъм за окончателно постигане на демокрация в страната. Досега имаме само алгоритъм за нейното заобикаляне.
... Стоял съм дълго под дъждеца. Откъм площада се включва саундтракът на протеста. От това вратата отсреща се отваря и затваря сякаш двойно по-безшумно. Нима тишината може да се усилва – двойно, тройно? Едва ли. Но мълчанието може. Мълчанието може да бъде дори оглушително. И врата за излизане от него се открива трудно.
Драма, нали? А драматурзите? А режисьорът? Те благо се усмихват. Техният театър не пустее дори в пандемията. Здрав-болен, народът е вътре. Колективно посещение му викаха някога. Когато този театър се затвори, страната ще оздравее – от своите собствени вируси.
____________________
*Някога отец Рангел от Перник имаше свое определение за гарсониерата: „Ти си мислиш, че влизаш, а то – излизаш.” И сега, уж вече в ЕС, ние не знаем влязохме ли, или същевременно излязохме. Май по нищо не личи...
