„Мила мамо, когато човек е много щастлив и радостен, трябва да умее да въздържа радостта си. Също така, когато е много наскърбен и нещастен, трябва да умее да въздържа мъката си”.
Януари 1943 г., София - Болград. Начални думи на писмо, с което снаха съобщава на старица от Бесарабия за смъртта на сина й, офицер от българската армия
На 7 септември 2020 г. се навършват 80 години от Крайовската спогодба. С нея България получава отнетата след Балканските войни Южна Добруджа. Стотици хиляди хора се преселват от двете страни на новата българо-румънска граница. Тече световна война, време на неимоверни изпитания. Истинската преселническа драма обаче предстои. Тя се случва три години по-късно и представлява един от най-трагичните моменти в най-новата българска история. Въпреки това десетилетия е премълчавана поради политически съображения, а и до днес не е изследвана пълно.
Става дума за около 2000 таврийски българи. Някой бе рекъл, че животът имитира изкуството. Но няма автор, който да измисли политическите превратности, които се стоварват върху тези мъже, жени и деца.
Таврийските българи са част от по-общото понятие „Бесарабски българи”, които напускат родината си след руско-турските войни през XIX век.
Преживяват молдовски гонения, гладомора на Сталин,
рядко благоденстват. Втората световна война ги заварва като част от СССР в Украйна. До 1943 г. Вермахтът настъпва и окупира огромни територии в СССР, сред които и Таврия. След кратка демонстрация на доброжелателност немците започват да пращат местните хора като работници в Германия, практически превръщайки ги в роби; има отвличания, разстрели, изземване на продукция и разорение. Животът става още по-непоносим. На 20 април 1942 г. група смели мъже пишат писмо да българския цар:
„Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. (...)
С една надежда живеем сега,
че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония. (...) В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени.(...) Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Ваше Величество, Царю наш, закрила наша! (...)
Това писмо го пишем с кръв и сълзи. (...)
А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. (...) Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд”.
Основен автор на писмото е 26-годишният тавриец Мишо Хаджийски, учител по български език в родните си земи и писател. Баща му е убит през 1917 г. в Петроград, майка му - загинала от глад през 1921 г. Активно в периода на войната обикаля България и увлича общественици като Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и други за каузата на таврийците. Именно този велик младеж е инициаторът на преселването.
Борис откликва. Министерството на войната, което е в пряка връзка със съюзниците от Тристранния пакт, има известни колебания да приема хора от болшевишки земи. Но категорично надделява становището да се окаже гостропремство. Немците са помолени да съдействат. През септември 1943 г. е организирано първото преселване, следват още няколко влакови ешелона. На място да ръководи процеса е пратен офицерът от запаса Любомир Кузупов. Този човек преживява такива перипетии, че е трудно да се прецени
на невероятните му качества или на чистата случайност
се дължи успехът на мисията. Маршрутът на таврийците преминава през немски и румънски окупационни зони, на самата Румъния, чиято вражда към България е яростна; и Кузупов е принуден да приласкава немски генерали да пропускат керваните, да подлъгва корумпирани румънски коменданти, сам изработва открити листове, намира каруци, места за нощуване; десетки пъти обикаля гарите, разбива вратите на вагоните, където по-заможни българи не пускат „голтаците”... България не дава нито лев за мисията, той събира пари от бежанците, лобира пред брата на диктатора Антонеску... Но въпреки нечовешкия му принос той и мисията са висели на живот и смърт всеки миг:
„По едно време чух в тъмнината вик" - разказвай той в докладна за среща с румънски патрул - „Стой!”, започнаха да се пълнят пушки (...) Спрях се. Не знаех нито дума румънски, а не носех никакъв документ. Добре,че румънците са простички и наивнички; казах им няколко немски думички, те ме взеха за германец и ме пуснаха”.
По пътя влакове закъсняват, каруци се обръщат, хора се разболяват. Кузупов е край хората, неоценима помощ оказва и консулът в Галац Иван Станчов. В крайна сметка насред зимата на 1943-44 г. българите се завръщат в прародината си. Основната част от тях е заселена в Южна Добруджа със същите права за оземляване като новодошлите от Румъния. Има и пратени в Лудогорието. Тече движение без аналог - например таврийци се заселват в днешното село Добрево, напуснато от немци, заселени по-рано, но приласкани от офертите на Хитлер.
За 2000-те таврийци България означава най-после нормален живот. И надежда за спасение. На 3 април 1944 г. до вътрешния министър Дочо Христов е пратена молба:
„Сме преселници от Таврия(...). Децата ни са мобилизирани от освободителните немски власти заедно с руските, като пленници. За да уредим живота си в Свободна България и семейното си положение, молим нареждането Ви, господин министре, да се обърне внимание, за да могат децата ни да се завърнат в същите ни семейства, като за всичките издръжки ще се погрижим ние”.
Пратен е списък с имената на пленниците.
Междувременно Мишо Хаджийски продължава да настоява да се транспортират още 274 души с открити листове в Одеса. Не всичко е гладко, защото българската власт гледа и с подозрение на процеса. В докладни из администрацията се казва, че бежанците реално се спасяват от войната, а след нея може да се приберат; или ще останат без отказ от съветско поданство. Но колебанията постепенно започват да стават безсмислени, защото на Източния фронт вече има един властелин – СССР.
А за Съветите Кузупов и България са насилници.
На 12 август 1944 г. по радио Москва изтича следното съобщение:
„Под натиска на германски и румънски власти повече от 600 семейства бяха насила евакуирани в България. Веднага след пристигането им в България, властите започнаха да ги принуждават да се откажат от съветско поданство. (...) Тези насилия не са спрени и до днес”. Българският външен министър Първан Драганов контрира: „Това са българи, които пред опасността да бъдат отвлечени в Германия на работа, българското правителство е улеснило да бъдат допуснати в България. Въпросът не е повдиган от съветската легация в София и мнението на министерството е също да не го повдига”.
Месец по-късно в българските квартири, ресторанти и кабинети руснаци сменят немските офицери. България вече е в съветската зона на влияние, а СССР си иска обратно „насила отнетите” поданици. Истинският мотив – ще ги наказва. Счита ги за родоотстъпници, колаборационисти. Щом са българи, значи още в Украйна са работили за фашистка България. Подчинената нова българска власт ги предава. Но отново има смели мъже. Току-що встъпилият външен министър проф. Петко Стайнов казва на колегите си в правителството:
„Ясно е, че ние като българи трябва да се застъпим за тия наши сънародници/Започнаха трудов живот, който им осигурява благоденствие, вместо мизерията, на които биха били обречени в Германия”
Само че колелото се е завъртяло безвъзвратно. Мишо Хаджийски, който в писмото до Борис е припомнил за гладомора и другите теглила при болшевиките, пък и де факто сътрудничил на предишния режим, е отведен на 26 септември „за справка” в белоградчишката милиция. На 7 декември го викат отново. Не тръгва. Самоубива се пред жена си от страх да не се повторят изтезанията.
Точно за една година животът на 2000 души се преобръща. Хаджийски е бил лидерът. Щом той умира, значи и всички.
Смъртта просто се е въртяла в траектория,
временно скрита зад юлизии. Сводките от този период смразяват:
„Съобщавам, че всички граждани със съветско поданство, които имат съветски паспорти или вместо паспорти документни справки, а също и всики граждани на СССР, оказали се по каквото и да е причина във Варненска област в периода на война, са длъжни от 25 до 27 декември т.г. да се явят (...), носейки документите си в сградата на бившето немско консулство, за получаване на документи за заминаване в Съветския съюз”
21 декември 1944 г., пълномощник на Съюзната контролна комисия за Варненска област полковник Абрахимов
„Таврийските българи са съветски граждани и подлежат на отпращане към родината им. (...) Крави и коне, които са доведени от СССР по никакъв начин не могат да се продават, а задължително да отведат със себе си. (...) Да изплатят всичките си задължения към български кредитни институти. (...) Имат право да си вземат всичкия движим багаж и домакинска собственост”.
30 март 1945 г., из разпореждане на МВР
„Всички таврийски българи да бъдат отпратени на 9, 10 и 11 април т.г. в гр. Добрич. Тия, които не желаят да отидат доброволно, да бъдат закарани под стража”.
Варна, 6 април 1945 г., областен директор Г. Трайков
В суматохата на ужаса единици успяват да се уредят с български документи. Мнозинството е пратено обратно в СССР - Таджикистан, за да полагат труд в строежа на социалистическото общество. Има сведения за убити хора по пътя. Други умират в лагерите.
Нашата историческа наука деликатно оставя празнина в отговора на един любопитен въпрос – защо му е трябвало на СССР да накаже бежанците; имало е нужда от работна ръка, но
нима 2000 души са важни за строежите в Таджикистан?
Всъщност, „Бащата на народите” Сталин винаги е гледал с подозрение на много народности от необятната си държава; сред тях и българите, които били считани за „неблагонадеждни” да служат в армията. В отстъплението при първоначалната германска офанзива Червената армия взривява заводи и инфраструктура в Украйна, за да не останат в ръцете на врага... Тоест смъртта и каторгата се връзват в принципната политика на Сталин спрямо „недисциплинирани” народи, които и без това нямат повод да го обичат.
Само че има и още нещо. Завесата открехва изключително обективният и добронамерен изследовател Василий Митков:
„Трябва да се отбележи, че с идването на немците отначало хората хранели плахи надежди, че нещата ще се променят към добро. Най-много от всичко те искали да бъде ликвидирана колхозната собственост. Точно от това се възползвали агитаторите-пропагандисти на Третия Райх, които се мъчели да спечелят на своя страна селяните в окупираните земи. (...) Повярвали в това, селяните веднага се захванали да изнасят от колхозите и совхозите личното си имущество, да ограждат с колчета земите, които им принадлежали преди колективизацията, че и преди установяването на съветската власт изобщо”.
Видно е - в началото част от таврийците са вярвали на Хитлер. Което не е изненада, след като в този момент половин Европа му вярва. Митков пише и още нещо. След идването в Таврия на немците от Урал се завръщат разкулачени селяни - от тях била съставени администрацията и полицията. За Бащата на народите всичко това е било безалтернативен мотив за наказание.
Разбира се, обикновените хора нямали избор. Ветровете сменяли господарите, те просто се нагаждали. Има ли непокварени в една война? Но Бащата на народите е нямал време за дребнотемия. Дори и такова:
„Днес, 3 септември 1944 г., в наше присъствие и участие бяха разкопани гробовете на 7 граждани, разстреляни от немско-румънските агресори през периода на окупацията на Измаилска област, комсомолците: Маломен Василий Дмитрович, Драганов Иван Василевич, Кинев Иван Георгевич. (...) Семейство Маломен са българи. (...) Драганов – българин. (...) Кинев – българин”.
Из протокол на съветска комисия, която разследва убийства от врага
Иде реч за 7 таврийски младежи, сътрудници на Червената армия, разстреляни от врага като кучета в гората. Очевидно
и българи са воювали срещу Хитлер.
Освен това много съветизирани младежи от интелигенцията с български произход влезли в Червената армия под друга народност. Извършили чутовни геройства. Но това отново било без значение за Сталин. Дали е щял да спечели войната, ако е имал поне малко сърце?
Някъде след 1950 г. животът в таврийските села се подобрява. После се завръщат оцелелите строители от лагерите или децата на загиналите. Това е и краят на одисеята. През 2015 г. в Добрич бе открит паметник на таврийските българи благодарение на местния исторически музей. На него стоят имената на Мишо Хаджийски, Михаил Кузупов и Иван Станчов, което е малко утешение за почитта към голямото дело на тези мъже.
Хората са тленни. Но други неща - не. Една старица стои на вратата и гледа заминаващ си мъж. Това е възрастната жена от началото на текста, която загубва сина си и получава черната вест с писмо от снахата. Мъжът е Михаил Кузупов. Срещат се при мисията му в Бесарабия. Кузупов, оказва се, бил състудент на починалия син. Старицата показва писмото, говорят, а на изпроводяк стои на вратата; гледа го, докато той не изминава повече от километър и се скрива от погледа й. В Бесарабия България е изпращана така. До днес хората там не са много щастливи при радост, не са и много нещастни при мъка. Така правят само люде, които знаят какво точно представлява живота.
---
Бел. авт: Като източници са ползвани книга 3 от Том 31 на "Трудове на Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий", "Българите на Запорожка земя: страници от историята и културата" на Василий Митков и "Пуста чужда чужбина" на Мишо Хаджийски; Цитатите са предадени коректно, интерпретациите - мои. Водещата снимка към статията е от книгата "Депортацията на таврийските българи в СССР през 1945 година: Премълчаната история" с автор Радослав Симеонов.
