“Храни кучето и не пипай нищо.” Този ръководен принцип следваха правителствата на Бойко Борисов и за известно време той вършеше работа. В най-добрия случай бе избегнат рискът да се натрупат дългове, което става винаги и навсякъде, когато благовидни намерения се съчетават със зле работеща администрация и липса на взаимен контрол.
Когато Бойко Борисов пое кормилото на държавата през 2009 г. (“в най-тежката криза”), икономиката се движеше от инерцията на присъединяването към ЕС. Още със създаването си ГЕРБ се подреди от страната на германската ХДС (ЕНП) и стана защитник на фискалната строгост. В комбинация с наследените ниски данъци, които в краткосрочен план са лесна за следване политика, това бе достатъчно да позиционира ГЕРБ на освобождаващия се десен терен. После Борисов бързо си направи изводи от случващото се в Гърция и продължи курса на фискален консерватизъм. Притокът на еврофондове, които освен това спомогнаха за създаването на каста от приближени до властта, позволи да се поддържа статуквото.
Минаха 10 години и стабилността дава своите резултати. До известна степен те са положителни (припомнете си волунтаризма от 90-те), тъй като несигурността е враг на бизнеса. Декларираната политика на официална ненамеса остави поле за частна инициатива, но само в отделни сектори като ИТ и производство на авточасти (общо 6% от наетите), които не зависят пряко от правителствените политики и неформалните механизми за посочване на победители. Времето за този курс приключва – и по обективни, и по субективни причини.
Какъв знак е увеличението на данъците?
Някои събития от последните седмици са повод да се замислим дали правителството не изчерпва инерцията и изобщо ресурса си за управление. Такъв повод е започналото увеличение на данъците, което финансовият министър подсказа на кметовете след местните избори.
Правителството все още не се осмелява открито да постави пред публиката въпроса за повишаване на данъците и осигурителните вноски. Затова тества нагласите чрез местните данъци, които се определят от общинските съвети. По този начин то също така се опитва да прехвърли повече отговорност на общините да поддържат недофинансираните публични услуги на местно ниво. Съсипаните тротоари, мръсният градски транспорт и липсващите места в детските градини в големите градове са най-видимите проблеми.
Този ход има много измерения. На първо място, има известно противоречие между обявените цели: дали предлаганите мерки целят да се коригира нежелано поведение като замърсяването (пигувиански данък) или просто да осигурят повече средства в общинските бюджети. Ако е първото, общинските власти трябва да предложат детайлна обосновка за размера на корекцията и оценка на алтернативите. Ако е второто, следва да се обоснове нуждата от допълнителнителни разходи на общината.
Стои и въпросът дали местните власти имат достатъчен фискален капацитет. Позицията на Economix.bg e, че е необходимо окрупняване на общините и предефиниране на правомощията им, както и на регионалната политика; сега тя допринася за фрагментацията и излива пари в спортни площадки и фестивали, вместо да установи от какво наистина имат нужда хората.
Проблемите не са само в разпределението на средствата между централното и местните правителства. Те са следствие от модела на икономическо развитие от последното десетилетие и, в немалка степен, на лошо управление.
Натрупани публични дефицити
Моделът на българската икономика дълги години разчиташе на ниски данъци и ниски заплати, предвидими държавни финанси и еврофондове. Такъв модел би работил при масивни чуждестранни инвестиции, при липса на демографски проблеми и на маргинализация на големи слоеве от населението.
Но чуждестранните инвестиции се оказаха слаби. За 10 години България не успя да привлече инвеститор от ранга на "Фолксваген" и е съмнително, че на този етап има силите за това. Налице са редица индикации за това, че потенциалът на икономиката нараства бавно и по инерция. През миналата година разходите за придобиване на ДМА от предприятията са с 10 .млрд. лева (с 1/3 по-малко от 2008 г.). Въпреки магистралите и язовирите публичните инвестиции намаляха до средноевропейско равнище преди икономиката да догони средноевропейските доходи. От догонващите икономики само в Румъния тяхното ниво е били по-ниско през 2018 г., но до 2016 г. там са отделяли над 5% от БВП.
Бюджетът отделя за научни изследвания и развойна дейност (НИРД) едва 0.2% от БВП, един от най-ниските показатели в ЕС (повечето разходи за НИРД се правят от бизнеса). За НИРД у нас се харчи все по-малко и като дял от общите бюджетни разходи – тоест, въпросът опира до приоритети, не само до бюджетни ограничения. Това рязко контрастира на високите разходи за вътрешен ред и сигурност, по които България е на едно от първите места в ЕС.
Привидността на фискално охолство през последните години притъпи усещането за необходимата трансформация на икономиката. Тя изисква инвестиции в човешки капитал, а това обикновено са публични инвестиции. В България разходите за образование и здравеопазване са ниски дори по източноевропейските стандарти.
Можем ли да си представим по-големи разходи за наука, образование и инвестиции, без да са изчерпани всички резерви? Половината читатели биха казали, че не трябва да се наливат пари в нереформирани сектори, другата половина ще добавят, че реформите също изискват пари. Мантрата за нереформираните сектори дълго време оправдаваше инерцията и здравните бюджети са чудесна илюстрация. В началото на 2017 г. на дискусия за плоския данък бившият премиер Иван Костов се опита да говори за системното недофинансиране на публичните сектори, но бе прекъснат. По онова време все още битуваше увереността, че правителството не трябва да се разпростира много отвъд ролята на “нощен пазач”. Само няколко месеца по-късно тази увереност започна да се разклаща, най-вече благодарение на натиска от страна на бизнеса за повече инвестиции в образование. В момента подобряването на качеството на средното образование е единственият явен приоритет на правителството. Но въпреки видимите усилия резултатите не са видими и отчасти това се дължи на културната среда.
Един от изводите е, че няма политика, която да успее в изолация. Другият е за качеството на управлението. Скорошен доклад на ЕК повтори, че българското здравеопазване е скъпо и неефективно, с висока концентрация на болници, нисък дял на профилактиката и значителни плащания от джоба на пациента.
Но, както знае всеки наблюдател на ежегодното кърпене на улици, ежегодните икономии на разходи струват скъпо. Водният сектор се нуждае от инвестиции в размер на 11-12 млрд. лева, а те не са осигурени. У нас няма дългосрочно планиране на публичните разходи. Огромни разходи се одобряват “на коляно” и без широко обсъждане. Сегашното правителство, както и предходни, има много приоритети (което означава липса на приоритети и оправдание за разходи), но няма механизъм за реализацията им.
Макар да е безспорно, че има нужда от нов тип политика, съмнително е дали сегашната управленска конфигурация може да я реализира.
Публичната администрация е достигнала предела си на компетентност
Само няколко повода от последните дни. Комисията за финансов надзор предложи методика за “Бонус-малус”, която е силно дебалансирана и очаквано предизвика негативни реакции. Това не е първи опит, но хората в надзорния орган не показват да са се поучили от грешките си. Същата комисия доведе капиталовия пазар до изкуствена кома (поради несъразмерна бюрокрация и липса на визия) и наблюдава отстрани натрупващите се проблеми в пенсионното осигуряване. Пренебрегването на капиталовия пазар е скъпоструваща грешка предвид проблемите с управлението на публичните предприятия и липсата на алтернативни възможности за спестявания в условията на отрицателни лихви.
Столичнага община за поредна година не успява да предложи адекватни мерки за чистотата на въздуха. Сред малкото изключения са коментираните по-високи данъци за замърсяващи автомобили, но подобна непопулярна мярка изисква доверие и последователност. Не можеш да очакваш хората да зарежат замърсяващите автомобили, ако градският транспорт е неудобен и мръсен. Да, правителството предвиди над 500 млн. лева за доставка на електробуси. Но това не стана след внимателно планиране и преценка на обществени потребности, а за да не се загубят еврофондове за ВиК поради проблеми с проектите. Този пример ни връща към проблема с водите.
В Перник се стигна до водна криза поради липса на контрол и сложно разпределение на (без)отговорностите. Оказа се, че ВиК е допуснало нарушения, които никой не е контролирал. Министерството на регионалното развитие се оправда, че не отговаря за водите, министерството на екологията – с това, че не му е дадена информация. Оказа се, че водите на язовир “Студена” са били отклонявани към Радомир, изглежда поради немарливост.
“Кризата е не само във водния сектор, а трябва да се огледаме и встрани. Министър-председателят трябва да влезе в ролята на най-висш ръководител на страната. Да не се предоверява само на своите министри и експерти, за да реши как да действа политически и управленски”, заяви по този повод експремиерът Иван Костов.
Но дали ще стане по-добре, ако Борисов се намеси? Наскоро той го направи, като отстрани временно трима директори на болници заради случай на починало дете, без да чака изясняването му. Това решение раздели обществото.
Това, което и Костов, и Борисов пропускат, е, че не съществува демокрация, която
да разчита само на уменията и мотивите на един човек.
Особено когато този човек не толерира издигането на знаещи и можещи хора и няма никаква идея да ги накара да работят ефективно и за обществените приоритети.
Това се отразява на културната среда: колкото и пари да се налеят в образование, те няма да дадат резултат, докато всяка вечер телевизорът показва успели, но не особено начетени хора.
Съществуват и причини, които не могат пряко да бъдат вменени като вина на сегашното управление. България, както и ЕС, се изправят пред големи дългосрочни предизвикателства, свързани с климатичните промени и двойния натиск върху пенсионната система – поради демографската криза и отрицателните лихви.
Ще се наложи да се вземат непопулярни решения
– от увеличаване на данъци, осигурителни вноски и цени до закриване на предприятия или пренасочване на публични средства в ущърб на установените компании.
Демографската криза предполага дългосрочни проблеми на пазара на труда, а в комбинация с отрицателните лихви поставя под риск пенсионната система. През последните години благодарение на увеличаването на пенсионната възраст бе намалено съотношението работещи:пенсионери до 100:75, но коефициентът на възрастова зависимост нараства, така че не може да се разчита на трайно подобрение. В същото време коефициентът на заместване на дохода падна от 45% под 41%. Това обрича пенсионерите на бедност. Има един фактор, който не се отчита в прогнозите на НОИ – с нарастващото застаряване на населението и поради спадналата раждаемост следващите поколения пенсионери ще разчитат все по-малко на децата си. Правителството няма план за това, а след отстраняването на бившия социален министър Бисер Петков намалява и надеждата да се предложи справедливо решение на относително по-лесния проблем с формулата за вторите пенсии. Пенсионните системи в целия свят са под натиск, протестите обхванаха много страни – от Франция до Чили. У нас правителството грубовото повиши минималната пенсия с наивната надежда, че проблемът ще отмине.
Бъдещето на енергетиката е несигурно, а оттам и бъдещето на кафявата индустрия (големите енергийни потребители). Новата зелена сделка на Европейската комисия ще доведе до затваряне на въглищни централи, колкото и правителството да се опитва да скрие тази новина от синдикатите. Но енергетиката е под риск и поради натрупаните задължения, чието изплащане ще създаде напрежение и ще натежи върху държавния бюджет. Още не е сигурно и дали концесията за Летище София ще спаси БДЖ.
В същото време отговорните институции пропускат и положителните предизвикателства, произтичащи от дигиталната трансформация на икономиките, революцията в разплащанията и големите данни, новите видове мобилност, разработването на нови материали, съхранение на енергия и т.н. В тези сфери у нас се разчита на ентусиазма на частния бизнес. Хората, които определят икономическата политика на България, мълчат по много актуални проблеми, които вълнуват развития свят - като финансирането на зелени проекти; влиянието на технологиите върху пазара на труда, дигиталните валути, развитието на 5G.
Правителството има много стратегии, но няма обвръзка нито помежду им, нито с бюджета. Следователно то няма работещ план. И няма да има, докато продължава с формалния подход и
поставя акцент върху разходите, а не върху резултатите.
Като премиер Бойко Борисов не е поемал рискове в името на дългосрочни приоритети. Не може да си го позволи повече – дошъл е моментът за неговата и на ГЕРБ “перестройка” или на ход е опозицията.
Нито една политика не може да е успешна, докато не се запушат дупките, през които изтичат публични средства и докато не се овладаее ширещата се корупция. Възстановяването на баланса между институциите и преразглеждането на провомощията на институциите, които извършват надзор за законност и целесъобразност, са предварителните условия за икономически просперитет. Без това доверието в способността на правителството да действа в обществен интерес винаги ще е поставено на изпитание.
