Ако емблема на насилствената социалистическа комасация на земята стана романът "Разораната целина" от Михаил Шолохов, емблема на имотния разгул с туристически цели по морето ни би трябвало да са заглавия като "Разораната дюна". Зимата се оказа сезон за разораване на дюни, както лятото e за туристическа жътва по тези места. Това разораване сякаш дори не изненадва, свикнахме му. Колко е законно, знаем. Законността лесно обраства с известен релативизъм, когато е подложена на икономически натиск и големи интереси. Това у нас е в повече, но го има навсякъде. Сега няма да анализирам кой крив, кой прав, щото - особено за дюните разбрахме, че не подлежат на възстановяване. И стана малко като в анекдота "кой ял, ял" и по-циничните му вариации.
Май трактористът ще опере пешкира,
както става най-често. В случая ме интересува друго - какво ни се промени в съзнанието и приоритетите, та за няколко десетки години заговорихме за "брегова бетонна джунгла", появиха се мотивирани екозащитници и още по-мотивирани собственици? При това не само по морето. Хора искат да печелят от имотите си и са готови на какво ли не за това, а други искат да "остане природа в България", и го направиха символ-верую на личната гражданска активност. Заговори се и за чужда намеса в тези неща, с оглед елиминиране на конкуренцията, стана дума за алчност и за заговори. Изобщо туризмът за няколко десетки години се превърна в нещо много важно. Всъщност може ли да е другояче, щом се нарича "структуроопределяща индустрия за българската икономика" и създава между 10 и15% от БВП, поддържа и отваря стотици хиляди работни места? А как стана? Кога стана?
Покойният ни талантлив режисьор Рангел Вълчанов, снел също много нещо по морето (киното ни открай време обича морето - хем работа, хем слава и ти плащат, хем курорт), разказва в една от книгите си много находчиво как майка му, селянка от Шопско край София, реагирала, щом зърнала морето за първи и единствен път. Синът й я отвел веднъж на "курорт" и внимателно наблюдавал какво ще каже селската жена за красотите, за които маса граждани копнеят цяла година... Малей, колко много вОда, рекла майка му при първия обзор на морската шир. И допълнила - има тука за поливане на колко щеш ниви! (Не била разбрала, че водата в морето е солена.)
Та туризмът чисто исторически
е много ново занимание
Думата е свързана с "шляене", "обикаляне", ако се вземе коренът й - tour, значещ горе-долу това на френски. Възниква у гражданите на заможните западноевропейски държави едва през XIX век, които, надмогнали си на харча, почват да търсят нови развлечения. Пътуването става удоволствие, храна за ума на любопитния. Преди това хората са пътували със съвсем други цели - война, търговия, търсене на по-добро място за оцеляване и прехрана. Пътуването е било рисково начинание, току-така никой за оставял дома си. Марко Поло например не е турист, въпреки че се опитват да го примъкнат към това хоби. Той е търговец, търсач на богатство, малко митоман, авантюрист, хронист.
А съвременните туристи в масата си са развличащи се хора. Затова има десетки видове туризъм - познавателен, културен, спортен, ловен, даже и секс туризъм има, но все са свързани с развлечение. Има, разбира се, и хора, търсещи социален престиж чрез заниманието.
От тази гледна точка трябва да кажем - ние очевидно сме: 1) вече достатъчно заможни, за да пътуваме като туристи, и 2) имаме какво да предложим, за да идва у нас годишно повече народ на туризъм, отколкото сме самите ние по численост.
И нека ви кажа мнението си - това е възможност и късмет за нас. Това означава, че няма тероризъм, размирици, разбойничество...Това означава, че можем при умно управление на ресурса да печелим много от тази възможност, да сме като Швейцария, па дори Гърция, която при все кризите си не изпуска туристическия си поток и си докарва оттам постоянен и сериозен доход. Тази възможност и късмет могат да бъдат прецакани от обстоятелствата по много начини, а от нас - по два. От нас - с релативизма в прилагането на закона и разгула на непомерната алчност, които да направят така, че продуктът да стане непривлекателен. Тоест когато всички искат "сега и веднага", когато се зида, разорава и усвоява - непрестанно, грозно и на парче. Потребителят може да почне да върти глава скептично, да отрече не стаичката и закуската, а всичко, обзет от обща инфраструктурна непоносимост. Мисля все пак, че това и общините, и самите хотелиери схващат и му се възпротивяват. Причината на тази съпротива е същата както при разпределяне на печалбата
при първоначалния конфликт на капитал и пролетариат -
по-добре да дадеш малко повече от себе си сега, отколкото да ти изгорят фабриката (или да ти стои празен хотелът) след месец.
Второто е умение да сме стопани на туризма си. Не че е лошо да има чужди инвеститори и не че понякога те не се справят по-добре. Но е леко обидно и туземско - като с нигерийския нефт или диамантите на Зимбабве. Освен това който не може да си управлява добре това, което има, най-често не може да се управлява изобщо. Тоест с второто можем да прецакаме нас си, не туризма. Това го умеем.
