----
Николай Табаков е роден през 1956 г. Автор е на романи, сборници с разкази, книги за деца, между които "Изгубеното поколение" , "Малката принцеса", "Пинокио" ,"Византия", "Ветровете ни мраморни". 
През последните дни излезе новият му роман "Нула време", дело на изд. "Книгомания". Книги на Табаков са превеждани на чужди езици, а той самият дълги години се занимава и с издателска дейност. 
-----

- "Нула време" за какво е - че ни е кратък животът или че не си струва да се кахърим излишно?

- За всеки от нас е интуитивно ясно, че с преминаването на границата, наречена "смърт", отиваме към вечността. Но ако смъртта е радикалното нищо, тогава какво е животът? Не е ли той противопоставянето на смъртта, естественото отричане на "нищото"? Онова "да", за което тайничко мечтаем. 

- Тоест?

- Ако застанем за миг на брега на морето и се вслушаме, няма ли да доловим шума от вечното движение на вълните? Няма ли да усетим ЕКГ-то на природата? Не се ли разлистват всяка пролет дърветата? Не идват ли щъркелите? Животът е точно толкова вечен, колкото и смъртта. 

- Къде е номерът тогава?

- Номерът е във въпроса "къде съм аз?" Може ли човек да върви към вечността не през смъртта, а през живота? Възможно ли е да бъде свободен, отговорен, духовен? Кои са силите, които го формират и деформират? Къде е неговият фундамент и има ли такъв? В крайна сметка - възможно ли е да бъде? Или да не бъде?

- Сложни въпроси, не са за бърз отговор.

- Ако това са сложни въпроси, колко по-сложен е въпросът за смисъла на живота. Само че ако не си поставяме този въпрос, няма да бъдем хора и няма да се различаваме по нищо от животните. Ако този въпрос - "за смисъла", ако другият - "за вечността", ако третият - "защо отглеждам децата си", не бъдат поставени в една книга, то тази книга моментално ще излезе от представите ми за литература. Ще се обърне на четиво. 

- Е, доброто четиво не е лошо нещо.

- Всъщност "Нула време" е развлекателно четиво, което - поради липса на по-сериозна работа - пита за смисъла на живота. 

- Това ви е седмият роман, ако не бъркам. Някак са ви по-интересни чешитите, провинциалните тарикати - по ли са забележителни от обтекаемите софийски дяволета?

- Струва ми се, че чешитите са си чешити, независимо от географските им координати. Човекът изобщо е уникален, а когато срещнеш тази уникалност, разгърната като платноход в някоя провинциална уличка, когато този платноход помете всичко по пътя си, и когато възлезе насреща ти като порой от фиоритури на щуротията. И няма накъде да ходиш. Чешитите са солта на тази земя.

- Бяхте личен приятел с Йордан Радичков, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева... Какво ви даде тази дружба?

- Бях. За жалост - в минало време. Имах късмета дълги години да другарувам, щурувам и да си пия питието с личните си възхищения сред човеците. Те бяха мъдреците. Те бяха проникновението. Те бяха (щото се заговорихме за това) хората на Духа. На толкова човешки аксиоми съм се наслушал, толкова от тях съм проверявал, че мога спокойно да кажа - те знаеха живота.

- Можете ли да цитирате някоя?

- Веднъж попитах Вера Мутафчиева - вече вървеше към залез, - попитах я страхува ли се от смъртта. 

- И?

- Тя отговори на въпроса с въпрос - защо, теб страх ли те е? Ъхъ - рекох гузновато. Страх те е, засмя се тя, защото малко си чел.

- Да, неочаквано е. Кара те да те замислиш.

- Сега няма да изреждам случки. Няма да разказвам откровения. Правил съм го, стига. Ще кажа само, че тези тримата бяха най-високите жалони на българската проза от средата на миналия век до ден днешен. Може би до вечността. Колкото до мен... Страхувам се, че откакто тези приятели си отидоха от този свят, аз нямам на кого да поверя избора на кон, както се шегува и една даоска приказка. Знаете там конят не е само домашен помощник, той е другарчето, което може да те измъкне читав от бойното поле. Е, ако сега трябва да поверя избора на кон на някой съвременник, най-вероятно ще се появя на бойното поле яхнал случайна литературна кранта.

- Но и сега имате приятели с високи качества - Боян Биолчев, Греди Асса, Андрей Пантев, Валери Стефанов... Какво е приятелството, има ли рецепта?

- За съжаление вече не ги виждам толкова често, колкото ми се иска. На времето се събирахме редовно, дрънкахме си и глупости, и сериозности, чат-пат в тези общувания имах приятното усещане, че никак не е срамно да си българин, щом има такива хора. И днес се гордея с познанството си с тях. Но приятелството е срамежлива теменужка. 

- Защо?

- То трябва да се полива редовно, за да е свежо. Тези дни съм замислил да ги събера и да полея саксията с няколко бутилки водка, пък каквото - такова.

- А защо се отказахте от активна издателска дейност?

- В България не можеш да работиш с мисъл за бъдещето, защото бъдещето е толкова несигурно, все едно играеш играта "тука има - тука нема". Двайсет и пет години умирах от притеснение (с 300 души зад гърба) дали ще ни забранят като дейност, дали ще ни одържавят, дали ще ни "присъединят" към някой медиен магнат. Двайсет и пет години! Откъдето и да го погледнеш - стига!
- Къде се пише по-лесно - в София или в Яврово?

- София е делова. Яврово е романтично. За да си пише човек глупостите, му трябва романтика, трябва му и онова ( малко изтръпнало) усещане за красота. Както и свободата. Макар и условно понятие, върши работа.  

- Кажете за лова... Ловът е ваше хоби. Не ви ли притесняват природолюботелите, които критикуват ловците?

- Притесняват ме, как да не ме притесняват. Още повече ме притеснява фактът, че природолюбителите нагъват кюфтета в кулоарите на парламента, без да питат откъде е месото. Онзи въпрос - за фермите и кланиците. Радвам се още, че смогът над София не им пречи, а безогледният дърводобив в планините ги изпълва с тихо щастие. Радвам се и за животните. Днес е "луда крава", утре "птичи грип", на места чума ще ги тръшне, на други - бракониери, които не са никакви ловци, а престъпници. 

- Спомняте ли си интересни случки на лов с именити хора от дружинката?

- Спомням си, ама такива работи не се разказват. Разбира се, ловните изпълнения на Греди Асса не бива да се премълчават, защото могат да служат за пример на бъдещите поколения. 

- Как именно?

- Тези изпълнения представляват  нов правилник и императивен устав, ама едновременно. Да кажем,  когато застреля ректора на Софийския университет.

- Това вие сериозно ли? 

- Слава богу не. Ама се опита... Или когато вървяхме от една пусия към друга и зад гърба ни Греди оживено разказваше (с непреводимо изпълнение на буквичката "р") на професор Валери Стефанов "какви "крхасиви сърхнички е видял, ама ей такива - с дрхъпнати очи"... А местният водач (той пък зад неговия гръб) разтревожено попита: "Нямаше ли поне една по-грозна бе, Греди?" Или когато се появи за пръв път на лов за пъдпъдъци и след едно изнурително ходене в жегата (без кьорав пъдпъдък) също така разтревожено запита Митко Радичков: "Ние землемерхи ли сме, или ловци, бе Мите?"... Не, повече няма да разказвам, защото ще вземе да си вземе пушката и ще вземе да изпозастр(х)еля и моя милост.