В село Подвис, община Сингурларе, Източна Стара планина, на една най-обикновена улица се случва нещо необикновено - ако на точно определено място излееш вода и си представиш, че потече неспирно, потоците ще бъдат два  - единият към Тунджа ще се влее в Бяло море; другият, срещуположен - чрез Камчия в Черно. Мястото е върху главния вододел на България. И точно на него, нито сантиметър вляво или дясно, е построена чешма. Чучурът пълни корито, то разпределя водата в други, за да се разлее едновременно към Бяло и Черно море.

Знаех за чешмата отдавна. Тя е каменна, масивна. Представлява и паметник, увековечаващ загиналите във войните жители на селото. Разполага с официален културен статут заради военната памет, не поради разположението върху вододела. Но аз много исках да разбера друго  - кой кога е я е построил. Как се е сетил да "хване" така водата? Какво е направил? Какво е знаел за реките, моретата? Случайно ли точно отсреща е разположена селската църква? Да не би пък, преди да стане чешма, природата точно на това място да е разляла извор... 

И ето, един ден посетих Подвис. Обиколях, рових, разговарях. В резултат... нищо не открих. Но от разменени думи с колеги и приятели установих, че въобще не се чували за нея. Така видях повод да се пише за чешмата. Освен това, според мен, такива безрезултатни щурания са много по-смислени (приятно-смислени) от всяка една минута, посветена по какъвто и да е повод на Бойко Борисов, Кирил Петков, правосъдната реформа, зелената сделка, Доналд Тръмп, или съседа, който вдига шум. Ако вие считате същото, ето какво открих: 

Историята

Почти всяко българско село си има своя книга с всичко изписано и изговорено за него. Дело са на роден в съответното селище приятел на писането и историята, с чувство за дълг. Стоят в читалището и в кабинета на селския кмет, никой не ги отваря. Освен случайно. В Подвис "случайността" бях аз. А прекрасната летописна книга бе на Желязко Кьосев, бивш главен редактор на вестник "Черноморски фар".

"Добре дошъл, ето я книгата, отбелязал съм ви посветената на чешмата страница", посреща ме кметът Недко Недев. Отварям. Страницата разказва за "издигането на паметника чешма" в чест на загиналите през войните герои. Построена е през 1920 г., пише. Същата е датировката и в националния института по паметниците на културата, това официално е началната година. Обаче авторът Кьосев реално пише друго: паметникът е бил вдигнат "... върху селската чешма, разположена на вододела между Бяло и Черно море. Оттогава и чешмата, освен като "селската", станала известна и като чешмата-паметник". Какво излиза? Ами че 1920 г. не е начална - тогава вече съществуващата чешма е превърната и във военен паметник.

Веднага нахлух в читалището. "Давайте, да намерим" - казах на две много отзивчиви служителки - "всичко, каквото е писано за чешмата". "Няма смисъл. 1920 г. е създадена, всеизвестно е", опонираха. Показах им какво точно е написал Кьосев, изненадаха се. Взеха да търсят - нищо. Намерихме единствено папка, която чрез номера на "Държавен вестник" указваше, че е обявена за паметник на културата през 1964 г.

Оказа се, че в същия ден на посещението ми в Подвис, старец чуква 101 години. Почти набор на официалната възраст на чешмата. "Дядо Жечо, абе ти знаеш ли селската чешма кога е построена? Чувал ли си името на майстора?", питам. "Не сме помнили такива неща, момче", отвърна дядо Жечо.

Питах и други възрастни хора - 1920 г. или не знаят. Тогава седнах и разлистих още по-внимателно летописната книга на Кьосев.

Той споменава няколко пъти чешмата. Отбелязва я като уникален обект, без да разказва за генезиса преди военния паметник. Това означава, че не знае за тоя генезис, а и на 99% архиви не са публикувани никъде. И все пак, в една глава, посветена на периода до Балканската война, авторът разказва за биволарството като поминък в Подвис. Биволиците обичали да се търкалят в локви. Къде другаде, освен на чешмата? И да, ето какво пише: "Стопаните им ги издоявали и докарвали на локвата до селската чешма". Обаче търкялащ се добитък било жива гнусотия, а и болести, затова "локвата била затрупана към 1908 г." от тогавашния кмет. Така става ясно, че чешмата е съществувала поне 12 години преди официалното начало.

Обаче най-вероятно тя е много по-стара. Да питам в музея на Сингурларе нямаше смисъл - той е на виното. В карнобатския не знаеха. Може би в селската църква има архиви? За нея отговарял някакъв руснак. Засилих се, ама в тоя момент си представих не само хукнал подир акъла ми руснак, но и 200-годишна книжнина, в която изнамирам моята игла в сеното - утопия, разбира се, отказах се.

Свързах се с националния институт по паметниците на културата. Справката показа, че чешмата е със статут от 1956 г., не от 1964 г. (Подвис не фигурира в указания в читалищната папка "Държавен вестник" - винаги следва да се проверява!). От института излезе и едно интересно сведение от 1939 г., но нищо като информация преди 1920 г. 

На едно място Кьосев споменава, че Карел Шкорпил е писал за чешмата. Така единствената ми надежда остана да видя архива на археолога. Свързах се с БАН. "В Подвис е интересна чушмята, от която водите текат към р. Луда река (Черно море) и към р. Тунджа (Бяло море)", гласи дословно записката (Луда река е Камчия). Няма друго. И Карел Шкорпил не е знаел подробности. Обаче е известно, че с брат си обикалят Тракия и района до 1885 г., когато е отпечатано тяхно изследване - щом Карел Шкорпил пише за вододелната чешма, излиза, че тя поне през 1885 г. е била факт.

Така възрастта на чешмата със сигурност може да се датира на най-малко 140 години. Друго нищо не открих, според мен и не може. "Ех, колко интересно! Да са знаели навремето, да питат и записват. И сега със сигурност стават интересни неща, но на нас съвременниците ни се струват маловажни, не ги записваме. Пък и кой ли да записва?", въздъхна една от служителките в читалището. Така е - моето упорство не успя да продължи зад тия 140 години - никой не е записвал. Майсторът на чешмата, неговите знания, умения, в Бог ли е вярвал, в природата ли...- всички тия магични историйки остават в миналото, неизвестни за нас и нататък.

Тръгвам от читалището. "То има и една легенда. Че навремето, през турско, селото се е намирало в един дол. Обаче имало много змии там. И хората тръгнали да се изселват. Не знаели къде. Оставили животните да проправят пътя. Животните били биволици. И отишли те в една локва. Легнали. И хората казали - ето, тук ще ни е селото", чувам на изпроводяк. Моля? Ех, легендите не са наука, обаче хващам бас, че щом точно тази легенда е оцеляла - това е същата локва. И че преселението се е случило 2-3 века назад. А от тук е малка крачката да се окаже, че изворът първоначално е естествен, след което хората го превръщат в централна чешма; вдигат църква неслучайно отсреща. Ще излезе, че самата природа е направила водата да се отича към две морета, а хората, уж неуки, много добре са знаели, че това е една съвършена природна игра.

Разположен в долина с ниви, под горист хълм с извираща за чешмата вода, върху вододела, Подвис притежава мек въздух, мека вода, пазен е от северните виелици. От хълма се разкрива чудна гледка. Поради това съм сигурен, че природата тук си е играла умишлено.

Чешмата днес

Като се застане насреща, вляво от чучура пише Бяло море, това е посоката на отичане към Тунджа. Вдясно означението за Черно море почти не се чете. Надписите са в съвременна книжовна форма. Кметът Недев обяснява, че съвсем скоро нова облицовка ще поправи заличените места. Поръчана е, парите са от дарения.

Върху лицето на чешмата има паметна плоча от президента Желю Желев с цитат от Атанас Далчев за героите. Не ѝ е там мястото, но каквото-такова. 

Чешмата общо си е във вида от 1920 г. Разликата е, че преди няколко години "хващането" е пренесено от естествения извор към селското водоснабдяване. Въпреки визуалното впечатление, коритата не преливат едно в друго отгоре; преливат през каналчета в дъното. Крайните корита имат по една дупка, откъдето водата поема към водосборния си басейн.

Да се записва!

Вододелната чешма не е единствената забележителност в Подвис. Целият район е известен с народните си носии, но само в това българско село е обличана качулата невестинска носия. Филип Кутев я пренася в ансамбъла си (документирано). Днес реликви на бита и поминъка се пазят в етнографска сбирка към читалището. Съхраняват се също камбана и ръчен звънец - "от затворено ни преди двадесетина години училище". Какво ли им е минавало през сърцата на хората, за да сложат до носиите камбаната и звънеца?...

В Подвис има и още нещо интересно. В една трета от къщите живеят постоянно чужденци, почти всичките руснаци. Купуването на имоти тръгва преди 15-ина години. Поради тази причина църквата се отваря-затваря от руснак. Разхождайки се в селото, виждам човек на пейка. Питам го има ли път до хълма отгоре, отговаря: "Път справа" (пътят е в дясно - българо-руски). "А, това да не е моят руснак от църквата?", щукна ми. Питам го кой държи църквата. "Един руснак", отвръща. "Гледай ти, гледай ти, какви интересни неща в Подвис!", мисля си - имаме руснаци, които говорят за руснаците в трето лице - трябва да се описват тия неща, съхраняват - бит и душевност, промени, за които един ден поколенията ще се питат какви са били, как, защо не е записвано.

Из България имаме много чудеса, за които сме слепи, а трябва да ги записваме, съхраним - туй е изводът от цялата история, ако въобще има извод.