Малко преди залез слънце миналата неделя, на електронното табло на БДЖ се появи мистериозен влак. Обявен с начална гара Тъжа, той пътуваше с почти три часа закъснение за София. Тъжа е малка гара между Павел баня и Калофер по подбалканската линия - нищо не почва и не свършва на нея, и малко влакове между София и Бургас спират там. Със сигурност там няма работа следобедният експрес от Бургас за София, който за чест на БДЖ и министър Георги Гвоздейков трябва да отнесе няколко германски вагона летовници от морето към столицата за точно пет часа и петдесет и пет минути.
Според електронното табло на БДЖ, експресът с германските вагони пътуваше с почти швейцарска точност към София - с една единствена минута закъснение. Този съвсем изряден влак обаче съществуваше само в дигиталния свят. В реалния свят експресът беше спрял на гара Тъжа ненадейно, но тъй окончателно, че народът веднага се беше изсипал навън и в този момент радостно пушеше и се тълпеше около кафе машината на перона.
Скоро на съседния коловоз се появи друг влак и разсея лекомислената радост от неочаквания престой. Влакът сякаш пътуваше от Средната земя, макар на него да пишеше, че идва просто от Бургас. Народът бързо зае местата си в германския салон и започна крадешком да оглежда другите -
едните от нас очевидно имаха проблем
Но в БДЖ всеки проблем е общ и дребничката кондукторка минава по вагоните да съобщи, че на съседния влак е станала авария и сега ще приемем пътниците при нас. Група роми от Карлово, които от Бургас оживено обсъждат ще се пържат ли кюфтета за вечеря, за миг млъкват. За кюфтетата повече няма да има нужда да се говори. Защото, както често става напоследък, кюфтетата и всички други планове изчезват в абсурдите на това, което днес минава за БДЖ.
След още 10-15 минути суетене операцията по преместването започва и първата партида злополучници вече е при нас. Вие ли сте от влака с три часа закъснение - питаме хората с превъзходството на експреса, който ще стигне до София за по-малко от шест часа. "Няма кои други да сме", казва момиче и в тона му няма нито яд, нито гняв, нито друга оценка на събитията. Всъщност, само една дъщеря успява да се хване за косите с майка си, и това даже щеше да е смешно, ако в съседния влак половината пътници не стоят,
провесили лакти през прозорците
и зареяли поглед в полето, сякаш преместването не се отнася за тях. Момче с тежък сак тъкмо се настанява върху него на пътеката, когато потокът от хора изведнъж обръща посока и тръгва обратно към авариралия влак.
Сигурно трябва да слизат на малките гари, а нашият експрес не спира на тях, казва глава на четиричленно семейство, но място на гара Тъжа за оптимистични теории повече няма и човекът няма да се окаже прав. "Не слизайте - гласи следващото съобщение на кондукторката. - Ще правят маневра да закачат онези вагони на нашия влак".
В дигиталния свят на електронното табло нашите карловски цигани вече пържат кюфтета у дома. В реалния всички осъзнаваме, че всеки наш експрес е бърз само колкото най-бавния влак по своето направление и пристигането ни се отлага за неопределено време.
И така, на гара Тъжа, нашият германски влак става чисто български. Прословутият климатик отдавна е спрял, но от него и без това на никого дотук не му е станало по-малко топло. Кафето на перона е далеч, защото вече не просто не трябва да слизаме, а всеки е готов да брани мястото си като опълченец. Вагон-ресторантът, както много други неща, е просто измислица на един министър.
Влакове и хора се щурат
в следващия половин час в необяснимо брауново движение ту напред, ту назад. Но щом сме закачени и потегляме, всички се отпускат и целият случай на гара Тъжа е загърбен почти като нещо в реда на нещата.
Както често става в тези суматохи, няколко минути след тръгването спираме отново, защото сме пристигнали в Калофер. "Тръгвайте, ама яваш-яваш", разпорежда на посрещачите си пътник, който ще слиза в Карлово. Всички останали преставаме да следим гарите, защото те вече нямат значение за нас - нашите два влака в един пътуват от Тъжа за София с рекорд за деня от 186 минути закъснение.
В Карлово за миг успяваме да се видим отстрани през стъписаните погледи на двама германци, които не успяват съвсем да разберат къде са се дянали техните места. В нас няма нищо стъписано, защото ние сме от "Дзен и изкуството да пътуваш с български влак".
Горещо е, бавно е, непредсказуемо
и направо безнадеждно, но за наша чест никой не се нервира и не се оплака от суперлуната, вселената и ретроградния бедежейски Меркурий, макар че някои от нас може би забравиха сега ли отиват към Бургас или вече се връщат оттам. "Не е ли хубаво, че бяхме зад тях? Защото иначе какво - да ги оставим в полето?", благо казва нашата чудна кондукторка, когато става ясно, че закъснението ще е "два часа и половина, поне три". Всички се съгласяваме с нея, разбира се, без миг колебание.
По линия на споделеното зло, в следващите часове на не една гара ни очаква спрял влак, който като че ли не идва отникъде и не пътува заникъде. Взаимно се изучаваме - всички застинали в стоп кадър, защото не знаем те ли чакат нас, за да продължат, или обратното - ние ще чакаме тях. Но всеки поне малко се радва, защото всяка среща обещава скорошна развръзка, а и малко сеир.
Министъра го няма във влака да ни обясни как успя да намери германски вагони без уредба за съобщения, но знаем, че за сметка на това ще научим всичко от първа ръка. "Пътниците за Мездра правят връзка на Казичене. Пътниците за Мездра правят връзка...", минава за стотен път през вагона кондукторката, която за осем часа нито веднъж не загуби усмивка. Новината интересува не само продължаващите за Мездра - тя означава, че пристигането на Централна гара-София вече е неизбежно даже за нас.
"Ще се видим в 12!",
жизнерадостно обявява на баща си младеж. Четири жени, пътували до вратата, изведнъж са обградени от куфари. "Ние сме със запазени места до вратата! Коридорът е нашето купе!", изпълняват те репертоара си от смешки пред новата публика, но влакът им изиграва една последна шега и перонът се оказва от отсрещната страна - последните пак ще бъдат последни.
Седем минути след полунощ двата влака, срещнали се малко преди залез слънце на гара Тъжа, благополучно пристигат в София. Премеждието, разбира се, е пълен скандал - само преди година по това време закъснение от 20 минути минаваше за провал. Но когато започваме да се източваме по перона и да се прегръщаме с посрещачите си, ни обземат обичайните за този миг дързост и красота. Понеже може да слизаме от германски вагон, но сме пътници, които умеят да пътуват със своенравен български влак. А пък ако сте недоволни от късмета си, помислете за пътниците от влака за Перник, който в този час - 15 минути след полунощ, тръгва за своето 53-минутно пътуване с час и половина закъснение. Помислете и за таксиметровите шофьори, които, оказва се, чакат час и половина пътници на официалната стоянка на празната автогара, докато копърките обират клиенти на Централна гара. Помислете, накрая, и за министъра Гвоздейков, който се примоли да остане, за да спасява БДЖ, а направи от БДЖ нещо съвсем неспасяемо.
Наръчник за оцеляване в германски вагон
Носете си ветрило - климатикът не се справя в горещите часове на деня.
Носете си топла дреха - климатикът няма да спре да духа студено дори когато навън стане студено.
Носете си достатъчно храна, особено ако пътувате с деца - вагон-ресторант няма. ("Е, може и да има някога, но сега няма. И на мен ми се пие кафе".)
Носете си достатъчно вода - по-вероятно е да закъснеете с много, отколкото с малко.
Вземете си тинейджър - противно на клишето, той може да бъде невероятно забавен и позитивен и ще ви разкаже за десет часа всичко за роклите на сестра си, учителите в девети клас, "Щиглецът" на Дона Тарт, квадратните сандвичи и холандските университети.
Как да познаем, че се намираме в германски вагон
Вагонът е чист - няма даже троха от менюто на предишните пътници. Толкова е чист, че ще преживеете нещо ново - да пристигнете в съвсем приличен вид.
Влакът не минава през произволни гари и не прави необясними престои в полето, но това обикновено важи за посоката София-Бургас. На връщане закъснението е почти задължително.
Прозорците не се отварят, поради което няма нужда да си носите молив, за да ги застопорявате отворени.
Кошчетата са за разделно хвърляне на боклук, макар че това вероятно е малко известен факт.
Климатикът работи, но само в някои часове не е нито студено, нито горещо.
Отварянето на вратите не е олимпийска дисциплина - отварят се почти сами, без употреба на сила.
Тоалетните може да са чисти. А може и да са мръсни. И в тях рано или късно ще се пуши, защото у нас вече се пуши навсякъде.
Има удобни рафтове за големи куфари. На тях още по-удобно е оставено железопътно списание с интервю на един транспортен министър на корицата за светлото жп бъдеще.
Ще чуете повече от веднъж следния диалог:
- Много е хубаво!
- Е, хубаво е, ама ще го оправим и това.
