- Г-жо Тодорова, какви са плановете ви за развитие на "Българско школо"?

- “Българско школо” е организация с традиции и изграден имидж. За мен ще бъде важно да изследвам кои са силните страни на училището, които могат да са стабилна основа за надграждане и въвеждане на иновативни идеи. Фокус за мен ще са изграждането на партньорски отношения с родителите, развитието на екипност в учителския колектив и отвореност на учебния процес към технологии и иновативни методи в преподаването.

- Как смятате да мотивирате учителите и да изградите силен екип? Казвали сте, че учителят често е „самотен воин“?

- Вече успях да се запозная с по-голямата част от екипа. Сред тях има отлични професионалисти и силни личности, които, ако споделят обща идея, биха били незаменим актив за развитие на училището. Функция на ръководството е да дефинира тази обединяваща визия. На по-оперативно ниво ролята на директора е да осигури ясно разписани отговорности, както и време за екипни срещи за споделяне на практики и планиране и анализиране на уроци.

- До каква степен разчитате на новите технологии в обучението?

- За мен технологиите са средство, което улеснява живота ни и може да спести много време. Развиват се толкова динамично, че вече съм си отработила рефлекс, когато имам някакъв проблем, да потърся приложение, което може да направи процеса по-бърз. Що се отнася до обучението, допълнителното им предимство е, че използвани по правилния начин, могат да направят процеса много по-жив, образен и интерактивен и да улеснят учителя в това да привлече интереса на децата. Все пак внимавам да не превръщам използването им в самоцел.

- Какви според вас са актуалните умения, на които трябва да бъдат учени децата?

- Смятам, че е най-важно училището да се фокусира върху развиване на такива умения у децата, които да им помагат бързо и ефективно да се справят в непозната ситуация и да намират партньори, с които да вървят напред. Такива умения са критическото мислене, умението за учене, включващо осъзнатост, наблюдение и управление на процеса на учене от страна на ученика. Важни са креативността и умението за личностно развитие, т.е. да можеш да оценяваш адекватно собствените си умения, да си поставяш цели. Не на последно място бих сложила комуникационните умения и тези за работа в екип заедно с емоционалната интелигентност. Изборът да ги развиваме не е избор на иновативни подходи, а отговорност, която възрастните имаме пред нашите деца.

- Как смятате да взаимодействате с родителите? Трябва ли училището да възпитава учениците?

- Естествено, че училището възпитава учениците. Начинът на взаимодействие между родители, учители и ученици оказва системно влияние върху децата при формирането на характера им. По-важният въпрос е как се постига консистентност и синхрон между въздействието, което семейството оказва върху детето, и това, което училището осъществява. Тук идва мястото на системната комуникация между двете страни, на откритост в отношенията, чуваемост, търпение, защото понякога, когато става въпрос за собственото ни дете, обективността ни е поставена на изпитание.

Именно защото децата са в основата на това партньорство, то се крепи на много тънки нишки, изисква деликатност, умение да можеш да влезеш в обувките на другия, разбиране, а за съжаление невинаги имаме енергия и търпение за такъв подход при комуникацията и тогава нишките много бързо се късат. Важно е да си напомняме, че отговорност да положат усилия за това партньорство носят всички участници в него.

- Казвате, че сегашната система трябва да стъпи повече на поощрението, отколкото на санкциите. Как да стане това?

- Наблюденията ми сочат, че като възрастни слагаме акцент върху санкциите и по-често казваме на децата какво не трябва да правят, наказваме ги, когато нарушават правилата, приемаме за даденост позитивното поведение и успеха и не ги отбелязваме. Но не си даваме сметка, че очертавайки периметъра на “не”, всъщност не помагаме на детето да си представи какво влиза в границите на “да”. Затова по-ефективно би било, ако училището фокусира ресурси по-скоро върху превенцията и ранното идентифициране на проблемите, отколкото върху корективните мерки. Правилата за поведение да бъдат формулирани в позитивен тон, да има ясни критерии за оценяване, които децата разбират и които им дават пътека как може да постигнеш добър резултат. Културата да се базира на взаимно уважение вместо на страх и децата да имат пространство да участват с мнение как да протича училищният живот, от който те са част. Като алтернативни методи на възпитание самата аз по-често разчитам на личния пример и ролевите игри, които са много ефективни.

- Как ви изглеждат промените в средното образование? Промениха ли се значимо новите учебни програми?

- Още при разработването му новият закон даваше заявка, че ще се базира на принципа на автономията на училищата. По-късно, когато бяха утвърдени държавните стандарти и учебните програми, всъщност стана ясно, че автономията не се разширява съществено. Директорите продължават да се избират чрез по-скоро централизирана процедура, техните задължения и права продължават да бъдат строго и детайлно регламентирани от нормативната уредба, самостоятелността им не е разширена. Завишено е нивото на контрол от страна на родителите и местната общност посредством въвеждането на т.нар. обществени съвети, но нямам наблюдение как функционират те на практика. От коментари, които чувам, съм по-скоро склонна да мисля, че ролята им за момента в повечето училища е фиктивна.

Що се отнася до учебните програми и планове, училищата в голяма степен трябва да продължават да следват утвърдените от министъра. Сериозна промяна в повечето учебни програми спрямо преди всъщност няма. Те остават строго академични, силно детайлизирани относно всяко едно знание, което трябва да бъде усвоено от всички деца, често без ясна вътрешна структура и най-вече с неясно формулирани цели и очаквани резултати. Единствените специфични ясни стъпки в посока завишена автономия са възможността за самооценка на училището (като тук е възможно да има промяна, тъй като стандартът за управление на качеството е в процес на ревизия), възможността за атестиране на учителите и целенасочено професионално развитие вследствие вътрешни механизми за оценка. Появи се и възможността за придобиване на статут на „иновативно училище“, което има право да утвърждава собствени учебни програми и въпреки че около тази концепция все още има редица неясноти и въпроси, според мен тя има потенциал да се развие.

- Какви промени са нужни, за да станат учителите по-автономни?

- От ключово значение е да бъде променена тенденцията в образователната система да се разписват в краен детайл всички правила и процедури, само и само да не остане нещо неясно. Само че стана видимо през изминалите 2 г., че участниците в системата са свикнали всичко да е детайлизирано и всяка неяснота води до стрес, конфликтни ситуации и неспособност за действие. Това са нагласи и навици, създадени от начина, по който системата е оперирала десетки години.

Голяма част от първоначално предложените мерки в закона, които бяха насочени към създаване на “по-свободен” режим, бяха отхвърлени, и то именно от практиците в системата - директори и учители, които се опасяваха, че подобен подход ще доведе до хаос. Тези страхове често бяха подкрепени и от родители, които въпреки заявката, че очакват реформа и иновации в училище, също често демонстрираха по-скоро консервативна позиция и фокус върху детайла, отколкото върху цялата картина. Най-елементарният пример от м.г. са дискусиите около учебниците - натискът да има един учебник по конкретния предмет, който да се използва от всички учители, черно-бели или цветни да бъдат учебниците...

С голям интерес очаквам какъв ще бъде тазгодишният акцент в коментарите в общественото пространство преди 15 септември. За мен дълбочината на въпросите, които се поставят, е показател за това колко далеч сме готови да стигнем като общество в представите си за реформа в образованието. Ако продължава да има натиск и очакване всичко да е ясно разписано и регламентирано, експертите, изготвящи стандартите, ще продължават да осигуряват именно такава основа на работещите в училище. Това, върху което аз бих фокусирала приоритетно ресурси, ако имах възможност да влияя, е да се помисли как да се развият умения и да се повлияе на нагласите и начина на мислене на хората в системата, които да им помогнат да се справят ефективно в една нова “по-свободна” рамка. Как да бъдат мотивирани да влязат свежи сили в системата. Как подготовката им да бъде смислена и ефективна. Как да бъдат подкрепени учителите да изградят наново престижа на професията. Бих поставяла тези въпроси сутрин, обед и вечер, защото мисля, че в момента човешкият ресурс в образованието е най-сериозната пропаст, която стои пред системата.

- Смятате ли да ползвате субсидия от държавата?

- На този етап не. Финансирането от бюджета е по желание на частните училища, но в замяна на него те са задължени да събират такси само за дейностите извън покриваните от държавата, както и да осигуряват безплатен достъп за 20% от учениците - тези със специални потребности или с таланти. Отделно училищата трябва да предоставят информация на министерството кои дейности се заплащат от родителите и какви са разходите, свързани с реализирането им. Съответно и да разработят система, в която да разделят разходите за задължителното предучилищно и училищното образование за децата и учениците от общите си разходи, например тези за консумативи, инфраструктура, база и т.н. И най-интересното е, че наредбата дефинира формула, по която училището да определя цената на обучение, която родителите да плащат. В крайна сметка мисля, че разходите, които ще направи училището - като финанси, време, енергия, ангажимент - за да получи тази субсидия, ще се окажат по-големи от самата субсидия.