Отново за водата? Това не е в стила на „Нерви и утехи”. Но колкото и да пишем за нея, днес ще е недостатъчно. Защото водата е малко. Водата не достига. Вече се пусна дума, че това е всъщност носталгия по „соца”. Е, заблуда е, манипулация. И тогава водата не достигаше - не в природата, а в чешмите. Но се работеше срещу това, народът го виждаше и не роптаеше. Днес проблемът е зарязан, това усилва жаждата и гнева. Спомням си карикатура от детството ми: един дебел том, на корицата пише „роман”. И на романа - кран, струи вода. Тоест водата в романите на българските писатели може да напои страната. Днес не се търси това добродушно насмешливо разрешение. Писателите са бедни, а водата - скъпа, кой ще я налива в романите? Вода има в словоизлиянията на властниците, но тя пък не е питейна. Мръсните води в живота и в политиката са друг проблем, но и в това няма носталгия.
Перник! Каква носталгия люлее сега перничани?
Носталгията по социализма, или носталгията по работещите чешми?
По пълния и безотказен „Студена”, надежден както някогашния „Миньор” на свой терен? Какво става с насадения в обществото намек, че тази носталгия е присъща на примитивните, декласирани слоеве и възрасти? Чиста, изобилна, достатъчна вода в Перник (буквално и преносно) жадуват и мало, и голямо, неуките и висшистите, бедните и богатите (ако богатите пият вода), носталгията е повсеместна. Разбирам го добре.
Израснал съм в Плевен, където лятото пресушаваше крановете и който искаше да пие прясна вода, ситнеше с дамаджанката до непобедимата чешма Балаклия. Но ето какво направи градът: издейства си вода от Черни Осъм и бригади от чиновници и работници от предприятията и учрежденията на града слязоха в изкопите на водопровода. От държавата тръби и землекопи, трудоваци, логистика, от града - доброволци. Докараха водата. Пристигнах с нощния влак и помислих, че съм сбъркал гарата. Плевен се радваше на балканската струя, започна да строи фонтани. Бликна и нефт наблизо, но истинската радост бе водата.
Е, след това присъединиха към тръбата и Ловеч, после и безброй села наоколо, но водата взе да свършва едва сега, в разгара на водоснабдителния хаос.
През военната ми служба в ШЗО в Шумен едно лято се бръснах с... крушон. Имаше такава напитка във войнишката лавка. Чешмите в школата бяха пресъхнали, а в понеделник и четвъртък заран ни искаха обръснати. И гледаш: марширува по плаца някакъв взвод, отива някъде да работи или да се обучава, а над него се вие кълбо от мухи, оси, стършели и всякаква друга бръмчаща гад, привлечена от сладостния дъх на крушона. Днес в Шумен призракът на водната криза дори не се спотайва. Той е там.
А на автора къде му е носталгията, пита читателят
Носталгията е по всичките 3000 язовира, които са построени по онова време* . И по оная България, която проектира и издигна невиждани язовирни стени (трето място след САЩ и Япония), сътвори каскади и хидровъзли - чудеса на инженерната мисъл. И по онези мъже и жени, които извършиха всичко това с талант, познание и въображение, неизвестни дори в днес превъзнасяното странство.
Бях стажант в Радиото, изпратиха ни с Пешо Хаджийски на строежа на "Белмекен-Сестримо". В теснолинейката момиче от Кратово се чудеше как така българите ще строим язовири и ще добиваме електричество. Те щели да взимат „струя” от Америка. На гарата в Якоруда наехме едно магаре и натоварихме магнетофона „Телефункен” с големина на среден куфар, изкачихме се в планината. Няколко дни записвахме на огромните му ролки строители и инженери. Говореха вдъхновено, унасяха се в интервюто като в мечта, чертаеха ни планове и решения, от които нищо не разбирахме, но тези дни, когато в интернет непредпазливо се появиха данни за язовирите в България,
най-после сякаш видях какво са построили онези хора -
"Белмекен-Сестримо-Чаира", невиждано съоръжение на Балканите, а и в цяла Европа.
Като си помислиш, такива българи непременно трябва да се появят отново. Някъде там, отвъд хоризонта. И така излиза, че нашите водни носталгии не са по миналото, а по бъдещето...
Въпрос на бъдещето, уви, е и да си върнем изконния респект към водата. Сравнително неотдавна човечеството почна да се взира в нейната хилядолетна дълбина, да я осъзнава като смислено същество, като мъдрост, която се плиска и шумоли край нас, която - нещо повече! - ни изпълва, а в много случаи и ръководи. Имам самотно стихотворение за водата, но чрез него открих един от нейните най-големи уроци: че в този свят посоките нагоре и надолу са равноправни, защото върхът на водата, представете си, е надолу, в дълбочините. Получих от нея насъщно, безценно за мен познание: че в изкуството „високо” и „дълбоко” са равнозначни. А мисля, че край водите има мъдрост за всеки...
Затова и не съм загубил вродената почит към водата. Онази почит, която пропиляхме, когато забравихме, че тя е наша вътрешност, но и наша околна среда, забравихме, че до вчера тя беше и кауза на народ и на държава и че няколко поколения дадоха всичко, за да я осъществят и издигнат.
Телевизиите като че ли специално тези дни показват български реки, омърсени, унищожени от безжалостния съвременен бизнес. Осъм, Тополница, Марица! Те сменят цветовете си като в приказката. С една разлика - от отровни по-отровни. Смятаме ли, че притежаваме тези реки, смятаме ли, че съществуват още? Това онази вода ли е, за която жадуват градове и села из България? Високомерието и самозабравата пред водата са пагубни не за неразумните злосторници, а за всички нас, за всичко около нас, за дъбовете и за тревите, за звяр и природа. Днес водата се краде и завладява, бракониерства се, продава се на черно. Напомняме онзи кръчмар, който спрял чешмата пред хана, за да му се харчи виното.
Всемогъщата вода трябва да ни прави благородни и смирени, да не се възгордяваме пред нея, както сме приучени да внимаваме пред хляба. И да сме готови да я споделим, също както знаем, че трябва да разделим залъка си с гладния. Угнетен съм и разочарован, когато видни общинари се кълнат, че „нито капка” от водата на столичани няма да отиде към Перник. „Спирателен кран” е сакралният термин, чрез който те заявяват своята значимост в центъра на трагедията. Спирателен кран - и те държат ръка на него! Какво словоблудство! Стохиляден град се гърчи от жажда пред вратите на своята столица. Поне да бяха се допитали до софиянци дали споделят тази низост!
Най-трудно днес ще е да бъдем достойни пред водата...
________________________
* Градил съм и аз един от тях, малък язовир от Витската напоителна система. Момчета и момичета от плевенска гимназия насипвахме и трамбовахме глинестия „зъб” на стената. Справяхме се, чудя се сега колко работни бяхме. Има ни с поета Георги Константинов на снимка от оная бригада, сред куп съученички, видях я да се подмята в интернет. Питам се: как още тогава са разчитали на нас! Но националното водно стопанство беше всенародна грижа, а днес напоителните системи ги споменаваме само когато коментираме партийните назначения на всякакви анонимници, които се прехранват върху останките им.
