- След няколко високо оценени пиеси, играни на сцена в продължение на години (и досега), „Чудна лятна нощ“ е първият ви роман. Случайно ли той се появи по време, когато театрите са затворени или работят при много тежки ограничения?
- Започнах да пиша тази книга доста отдавна, но сега, по време на пандемията, когато стояхме заключени по домовете си в началото на годината, отново се върнах към нея. Доста я промених, дописах я и смятам, че така е трябвало да стане. Сега съм друг, различен човек и тази история вече е много по-автобиографична отпреди. Писането няма нищо общо с ограниченията в театъра. Аз продължавам да пиша драматургия и в момента – имам три проекта, които са в процес. Смятам, че именно сега трябва да използваме времето да творим активно. Грозотата навън зае достатъчно място в живота ни и не трябва да ѝ позволяваме да обхване всичко.
- Романът е осезаемо автобиографичен, а още във втората страница над композитора Максимилиан е надвиснало космическо бедствие...
- Има две бедствия, които се вихрят в момента навън. Едното е пандемията, която засегна света и нас като част от него. Второто са хората, които ни управляват. За мен и двете бедствия са еднакво опасни и опустошителни. За съжаление, нито едно от двете не е особено вдъхновяващо за автор, който основно се занимава с красивото, с чувствата и с нежността. Тази пандемия показа на света колко сме безпомощни, независимо от това колко е мощна държавата или колко добре е въоръжена. И както всяко друго зло, и това е много добре организирано, за разлика от доброто. Едно от най-опасните оръжия на този вирус е, че е невидим. А когато не можем да видим или да пипнем нещо, започват теории на конспирацията, митологии и фантазии, които доказват единствено, че и глупостта може да лети.
Трудно е да се обясни точно колко е страшно и за съжаление, получаваш доказателство единствено когато пряко се сблъскаш с болестта или тя засегне твои близки. И ако всичко това се комбинира с хаос, лъжи и безумие в държавата, става още по-страшно. Няма как да обясниш на хора, които не са образовани, не четат книги, не слушат музика и не ходят на театър, смисъла от култура и изкуство. И аз реших да престана да се опитвам да им го доказвам. За мен е безсмислено и унизително. Единствените чувства, които такива хора будят у мен, са бяс и огромен срам. Това е изтощително и много мъчително, за да му отделям повече време от така ценния ми живот. Реших да се посветя на онези, за които изкуството е важно, и да се опитам да им подаря няколко часа, в които да изпитат наслада, да се усмихнат и да разберат, че не са сами.
- Какво отличава писането за сцена от писането за четене?
- Винаги съм казвала, че изреченото на сцената прекомпозира реалности, създава други правила и възможности, които отварят нови, неизползвани коридори за протичане на информация. То упътва героите през тези пространства, в които тайните, страховете и мечтанията излизат от анонимност, стават видими, превръщайки се в най-големия залог за драматично напрежение. Това кара зрителя да участва в общото споделяне с някакво друго вътрешно сетиво, да пренастрои стратегията си на гледане, за да създаде своя собствена реалност, в която той и героите делят общ свят. При художествената литература е абсолютно същото. Просто не е групово преживяване, а интимен танц между текста и личната фантазия на читателя. За автора няма никаква разлика дали пише пиеса или роман, ако има какво да каже и това го вълнува истински.
- Няколко цитата от книгата могат да станат отлична основа за журналистически въпроси. “Да притежаваш талант е нелека задача, защото винаги има една опасност – рязко да загубиш вдъхновение.” Страхувате ли се от тази опасност?
- С годините се научих да не се страхувам от загубата на вдъхновение, а да изчаквам спокойно да се появи отново. Вдъхновението е много светло вътрешно усещане, което понякога те залива с ярка светлина, а друг път прилича на ято светулки, които летят в тъмнината. И в двата случая е много красиво. Въпрос на опит е да се научиш, че то не е нещо, което ти се полага и имаш право над него. Вдъхновението е чудо, за което, когато ти се случи, трябва да си благодарен и да не си мързелив. Лошото е, че наистина рязко може да изчезне. Хубавото е, че също толкова рязко може да се появи от най-неочакван източник и в най-неочаквания момент.
- Писателката от романа обитава „далечна и мрачна страна, в която грозотата, тъпотата и простащината бяха издигнати в национална ценност“. Много добра формулировка за държавата на Пеевски и Борисов, но какво да се прави? Привличала ли ви е идеята за емиграция?
- Имам усещането, че тези хора, които споменахте, се опитват да постигнат тъкмо това. Представете си, ако от България си тръгнат всички хора на изкуството – на какво ще заприлича държавата ни? Представете си, ако ги нямаше книгите, филмите, картините, музиката и театъра… какво щеше да остане тук? Пустиня, обитавана от безобразни и безочливи същества, които, освен че лъжат и крадат, мачкат хората, за които би трябвало да се грижат! Идеята да има изкуство и култура е да направят света и живота по-поносим. Артистите правят именно това – карат хората да изпитват и други чувства освен мъка. Да развиват сетива за наслада и радост. Животът понякога е достатъчно сложен и достатъчно жесток и ние трябва да се погрижим да има и друга страна. Трябва да има алтернатива на грозотата – това е нашата задача. Независимо с какво ни се налага да се борим. Във всяка история за добро и зло има подобна битка и много от положителните герои я водят през целия си живот. В една от версиите на легендите за крал Артур неговият съветник – магьосникът Мерлин, се бори с друга изключително мощна и зловеща магьосница – Маб, която той не успява да унищожи в продължение на много години. Накрая прави заклинание, благодарение на което всички хора я забравят. И тя изчезва. Ето за това мечтая аз.
- В друг пасаж се казва, че обитателите на тази ваша въображаема страна се чувстват живи само ако имат проблеми и страдат. Какво е обяснението ви за неунищожимия български песимизъм?
- Българите, към които се числя с гордост и аз, винаги ще останат една от най-големите загадки за мен. Това е изненадваща амалгама от добри и лоши черти, която непрекъснато променя формата и цветовете си. Никога не съм харесвала общия знаменател за хората от една нация. Имам прекрасни приятели от много страни. Имам и такива с различни от моите политически или религиозни възгледи, които би трябвало да не харесвам. Повечето ми приятели са българи и са едни от най-чудесните хора, които познавам. Как да ги сложа в обща група с политиците ни например, които също, за съжаление, са българи? Българският песимизъм е състояние на духа, за което са се погрижили доста хора преди нас, а в момента други продължават да се грижат за това. Имам чувството, че сме една от най-нещастните нации, с най-хубавото чувство за хумор, което само по себе си е уникално.
- Ето и още една присъда: „В страната... хората на изкуството бяха принудени да оцеляват и на никой не му пукаше за тях. Артистите бяха оставени да крещят без глас, че без изкуство животът би бил абсолютно непоносим, но никой не ги чуваше и те лека-полека изчезваха...“. Колко голяма е опасността от необратими щети?
- Ако на власт дойдат нормални и работливи хора с образование, съвест и душа, всичко, което споменахте, може да не ни се случи. Аз силно вярвам, че това е възможно.
- Произхождате от артистично семейство, а и очевидно никое изкуство не ви е чуждо: изучавали сте история на изкуството, работите като драматург, вече сте и писател, а междувременно по една от пиесите ви, „Приятнострашно“, се появи и филм. Как избрахте именно драматургията от всички възможности?
- От много години се занимавам с писане в различни жанрове. Пиша разкази, драматургични текстове за сцена, имам няколко пиеси за деца, редактирам, работя филмови сценарии и водя курсове по творческо писане. Това е доста активен писателски живот. Оказва се, че драматургията е моята слабост, защото използва сцената, за да възпроизведе парче от света, където героите интензивно обменят енергии. Наблюдава и изследва човешки състояния, за които трудно се намират определения. И само там виждам как накрая от летливата субстанция на думите се ражда материя и реалност.
- „Чудна лятна нощ“ предлага любовта като възможно спасение от апокалипсиса. Как се спасявате от нашия собствен апокалипсис, който ни заобикаля вече осем месеца?
- Всъщност това е една доста забавна книга и не ми се иска да я свързваме толкова с апокалипсиси, а по-скоро с нещо красиво. Затова ще поразсъждавам над темата за любовта, защото тя ме вдъхновява много повече. По силата и смисъла си любовта е произведение на изкуството. Понякога го виждаш за миг и след това изчезва. Понякога остава за известно време и можеш да му се наслаждаваш, докато не свикнеш или не ти омръзне. Но понякога може да се случи по такъв начин, че да придобие размерите на прелестна стихия, която да преобърне живота и душата ти. И благодарение на това ти самият да направиш нещо красиво, което да промени живота на други хора, които да продължат нататък… Тези именно стихии помагат светът да продължава да съществува и да има и хубава, осветена страна.
