"Няколко текста за любовта", Яна Борисова
издателство "Рива"
"И тогава разбрах, че нашата работа е да не спираме да изграждаме красотата, независимо че винаги ще има някой, който я руши от другата страна… Нашата работа е да има алтернатива на грозотата."
Яна Борисова е царицата на съвременната българска драматургия. Думите й удрят, галят, лекуват, сриват и разнежват, и то едновременно. Представете си какъв е ефектът, когато сте сам-сами с книгата, отгърнете корицата и тази емоционална лавина ви залее без предупреждение? В театъра поне има други драги зрители и емоцията се разпределя сравнително равномерно между тях. На сцената има движение… следите сюжета, разсейвате се по костюмите и светлините. Понякога пускат и пушек.
А тези "Няколко текста за любовта" представляват концентрат. Нещо като оперен концерт с най-великите арии от всички опери, които някога са ви разбивали сърцата. Нещо като емоционалния еквивалент на калорийна бомба. Поредица от най-драматичните монолози, най-свежите, смешни и откровени гласове, които споделят интимните си тайни вътре в главата ви. Превеждат ви през ничията земя на любовта, показват ви ах!-гледките от белведера на надеждата, после безразлично и нарочно ви бутват в деретата на отчаянието, сриват ви, взимат ви парите и дрехите и ви оставят да скитате без карта и компас, само по сърце, за да откриете, че там, "…дълбоко в душите си, под всички преживени горчилки и мъки, зад всички спуснати емоционални бариери, сред всички незабравени разочарования и наранявания, има една чудна градина, за която никой от нас не е подозирал."
И всичко е толкова горчиво и наивно, и смешно, защото се е случвало много пъти, но явно сте от онези, които не реагират правилно на ваксинациите и не придобиват имунитет, а ако случайно тази болест, това нещастие, това бедствие, любовта, ги отмине, се разболяват от копнеж по нея. Все едно не знаят какво ще им донесе. Безсъние например. "Кой ти спи, бе? Нали трябва да се вълнуваш денонощно и да си представяш разни вълнуващи работи, които ти предстоят…".
Неназованите герои, мъже и жени, отракани и неопитни, сдържани или неумерени, навлизат в личното пространство зад очите ви като призраци на миналите влюбвания. Те живеят в града, те са млади професионалисти, програмисти, артисти, пият в най-модерните барове и се хранят с изискани блюда, поръчват коктейли и оценяват хубавото вино, имат походки и прически, косите им са феерия… е, не и на сутринта, но често, и знаят как са се поглезят и да се наградят, и осъзнават неистовото чудо на влюбването, но въпреки това не успяват да го задържат. Те са корабокрушенци в морето на собствения си копнеж, и пропадат безкрайно, и се викат през тълпата, и назовават имената си.
(пауза)
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
"В крайна сметка в този ужасен свят, в който ни се падна да живеем сред войни, земетресения, нещастия, болести, престъпления, страхове, лъжи, фалшиви новини, набеждаване, клевети… да бъдеш влюбен! Не е ли това магическа привилегия!"
